Джеймс Ролинс - Невинна кръв

- Така е - каза Ерин. - Ще работим заедно.

- Мамо, стига си се опитвала да изкопчиш информация от Ерин - намеси се Джордан. - Коледа е.

Черил се усмихна.

- Просто искам да ѝ благодаря, че те е убедила да постъпиш на безопасно място.

Ерин си помисли колко пъти двамата се бяха разминавали на косъм със смъртта, откакто се срещнаха в Масада.

- Не съм сигурна, че думата „безопасно“ е подходящата. Пък и ако беше напълно безопасно, Джордан не би се съгласил.

Черил потупа Джордан по ръката.

- Той никога не избира най-лесния път.

На Оливия ѝ омръзна да не ѝ обръщат внимание. Задърпа ръкава на Ерин и тикна обвинително пръст в лицето ѝ.

- Ти можеш ли да яздиш?

- Да. Дори имам една кобила. Казва се Гънсмоук.

Спомни си Блекджек и споменът за загубата я жегна.

- Може ли да я видя? - попита Оливия.

- Тя живее в Калифорния, където работя - каза Ерин и веднага се поправи: - Където работех.

Снощи се бе чула за малко с Нейт Хайсмит, за да му честити празника. Той вече се бе срещнал с един от професорите, които тя му беше предложила за нов научен ръководител, и горе-долу беше приел напускането ѝ. Каквото и да се случеше с нея оттук нататък, той щеше да е добре.

- Ти какво работиш? - попита Оливия. — И ти ли си войник като чичо Джордан?

- Аз съм археоложка. Изкопавам кокали и камъни и се опитвам да разбера миналото.

- Хубаво ли е?

Ерин погледна спокойното и радостно лице на Джордан и каза:

- Ами... да. Хубаво е.

- Хубаво е да е хубаво - каза момиченцето и след тези дълбокомислени думи се върна при играчките си под елхата.

Джордан се наведе и прошепна в ухото на Ерин:

- Да, хубаво е да е хубаво.

Ерин се усмихна на сините му очи и каза истината:

- Да, хубаво е.

И тогава...

Дълбоко под руините на Куме Леополд ту идваше в съзнание, ту отново изпадаше в несвяст. През последните няколко дни го бяха заливали вълни на мрак и болка, която се надигаше и спадаше отново и отново.

Оръжието на Рун го бе посякло достатъчно дълбоко, за да го убие, но той не умря. Всеки път, когато бе сигурен, че най-сетне ще потъне окончателно в мрака, готов да приеме вечното страдание за провала си, се будеше отново. След това с мъка се влачеше по пода и се хранеше с останалите в залата трупове и от време на време с някой заблуден плъх.

Противните зверчета не му осигуряваха много сили, но му дадоха надежда.

Беше предположил, че е затрупан тук след трусовете и няма как да се измъкне. Но щом някъде беше пропълзял плъх, можеше да прокопае и по-широк проход. Само трябваше да си възвърне силите.

Но как?

Някъде далеч долу чу грохот на камъни - стържеха като някакви гигантски зъби и сякаш го призоваваха.

Леополд с мъка отвори натежалите си клепачи. Факлите отдавна бяха угаснали, но все още миришеше на пушек, смесен с вонята на сяра и гниещи трупове.

Бръкна в джоба си и извади фенерче. Изтръпналите му пръсти се бориха няколко мъчителни секунди, преди да го включат.

Светлината го заслепи. Леополд затвори очи и изчака, докато яркият лъч стана малко по-поносим. После отново ги отвори.

Освети пода около черния жертвеник. Мрежата, която бе държала ангела, още бе там. Пукнатините, отворили се от кръвта на ангела, се бяха затворили. Гърчещият се мрак също беше изчезнал.

„Все знаци за моя провал“.

Слаб като новородено коте, той се претърколи по гръб и бръкна във вътрешния джоб на расото си към тежкото нещо там. Дамнатус го беше натоварил с тази втора задача. Първата бе да хване сибилата и да я затвори тук.

Тази задача трябваше да бъде изпълнена преди жертвоприношението.

А втората - след него.

Не знаеше дали вече има значение, но бе дал клетва и нямаше да я престъпи. Извади от джоба си мъгляв зелен камък, малко по-голям от тесте карти. Той бе ценна вещ на Дамнатус, открита в египетската пустиня, сменила множество собственици, крита и откривана отново и отново, докато не се бе озовала в ръцете на Предателя на Христос.

„А сега в моите“.

Вдигна камъка към светлината. Загледа как мракът вътре потръпва и се дръпва от лъча. Когато отмести фенерчето, петното нарасна и заблещука със страховита сила.

Това бе нещо на мрака.

„Като мен“.

Беше чувал слуховете за този камък, как съдържал една-единствена капка от кръвта на Луцифер.

Не знаеше дали са верни. Знаеше само какво му е заповядано да направи.

„Но имам ли силите да го направя?"

През изминалите дни бе търпял мрака и болката, беше се хранил, за да се поддържа, като малко по малко трупаше сили с надеждата, че мускулите и костите му ще изпълнят последната задача, с която го бе натоварил Дамнатус. Така и не му бе разкрито защо е нужно да го направи, но Леополд знаеше, че ако не опита сега, може да стане по-слаб и бавно да умре от глад в мрака.