Джеймс Ролинс - Пясъчна буря

Омаха сви рамене и седна до брат си.

— Закърпихме положението. Запушихме маркуча да не тече. Моторът може да прегрее, но пък ни остават само петдесетина мили. Ще издържи.

На Пейнтър му се искаше и той да споделя ентусиазма на Омаха. Седна между Корал и Клей. Камионът подскочи и раздруса всички, включително и жребеца, който изцвили жалостиво. Копитата му изтрополиха по каросерията. Изгорели газове се закълбиха във въздуха, докато камионът се връщаше на пътя за Салала.

Слънцето се отразяваше във всяка повърхност и Пейнтър затвори очи. Нямаше шанс да заспи и мислите му постепенно се насочиха към Касандра. Превъртя през главата си като на филм общите си преживявания със своята бивша партньорка — инструктажи, служебни заседания, различни операции на терен. Във всичко това Касандра се беше представяла подобаващо, като равна. Той обаче беше останал сляп за подмолната й дейност, за онова особено хладнокръвие, за пресметнатата безмилостност. В това тя го превъзхождаше и тези качества я правеха по-добър оперативен агент от него.

Замисли се за казаното от Корал преди малко: „Когато непрекъснато гледаш през рамо, лесно може да се спънеш.“ Дали същото не се беше случило и със самия него? След случилото се в музея той беше насочил мислите си изцяло към общото им минало с Касандра, замъглявайки фокуса си върху нея, неспособен да балансира миналото с настоящото. Дори и в сърцето си. Дали именно това не беше причината да свали гарда си на борда на „Шабаб Оман“? Някаква вяра, че в крайна сметка доброто у Касандра ще победи? Ако е бил запленен от нея, то значи помежду им е имало нещо истинско.

Сега вече знаеше истината.

Недоволно сумтене привлече вниманието му към другия край на каросерията. Клей дръпна ядно наметалото да покрие коленете си. Трудно можеше да мине за арабин с бялата си кожа, обръснатата глава и обсипаните с обици уши. Младежът улови погледа на Пейнтър.

— Как мислиш? Ще стигнем ли навреме?

Пейнтър знаеше, че оттук, нататък е по-добре да се придържа към истината.

— Не знам.

14:13

Сафиа се возеше на задната седалка на високопроходимо мицубиши. Три други, абсолютно същите, се движеха в колона отзад. Представляваха малка погребална процесия, отправила се към гробницата на Наби Имран, бащата на Светата дева.

Сафиа седеше вдървено. Колата миришеше на ново. Луксозният интериор — тъмносива кожа, лъскави метални части, сини лампички — беше в рязък контраст с окаяното състояние на пътничката. А и самата тя не би могла да отдаде своята замаяност изцяло на приспивателните. Мислите и упорито се въртяха около по-ранния и разговор с Касандра.

Пейнтър…

Кой беше той? Как е възможно с Касандра да са били партньори? Какво означаваше това? Усещаше се наранена отвътре, като драскотина, която боли при допир, замислеше ли се за кривата му усмивка, за ръката му, която лекичко докосваше нейната, колкото да и вдъхне увереност. Какво друго беше премълчал той? Сафиа потисна надълбоко объркването си, с което не можеше да се справи в момента, без дори да е сигурна защо я е заболяло толкова. Та те почти не се познаваха.

Насочи вниманието си върху другото странно нещо, казано от Касандра. Че работела за американското правителство. Възможно ли беше това? Макар Сафиа да си даваше сметка за безмилостната на моменти външна политика на САЩ, не можеше да си представи, че някоя от американските служби може да стои зад подобно нападение. Подчинените на Касандра мъже излъчваха нещо сурово, наемническо. От близостта им кожата й настръхваше. Това не бяха обикновени американски войници.

А и този Кейн, винаги облечен в черно. Беше доловила австралийския му акцент. Именно той шофираше в момента, доста безотговорно, между другото. Завоите вземаше твърде рязко, почти гневно. Как ли се беше озовал тук?

Другият пътник в мицубишито седеше до Сафиа — Касандра гледаше през прозореца с ръце в скута. Съвсем като турист. Само дето носеше три пистолета. Беше ги показала на Сафиа като предупреждение. Един в презраменен кобур, друг отзад на кръста и трети — в кобур на глезена. Сафиа допускаше, че е скрила някъде по себе си и четвърто оръжие.

Нямаше друг избор, освен да седи неподвижно, уловена в капан.

Докато минаваха през центъра на Салала, Сафиа наблюдаваше екрана на вградения навигационен компютър. Завиха покрай един курортен комплекс до самия бряг на морето, Хилтън Салала, после минаха напряко към вътрешния жилищен квартал Ал-Куаф, където ги чакаше гробницата на Наби Имран.