Джеймс Ролинс - Пясъчна буря

Най-различни сценарии се нижеха през главата на Сафиа — възрастта на статуята, загадките, свързани с гробницата, почитта на всички религии към мястото.

Тя се обърна към Касандра.

— Трябва да видя сърцето.

— Защо?

— Защото си права. Статуята не е била поставена тук случайно.

Касандра дълго я гледа, после коленичи върху едно от молитвените килимчета и отвори куфара. Желязното сърце грееше приглушено в гнездото си.

Сафиа се приближи и го извади. За пореден път се изненада от тежестта му. Усещаше го твърде плътно за обикновено желязо. Както си стоеше, долови плискането вътре в сърцето, някак тежко, сякаш камерите му бяха пълни със стопено олово.

Занесе го при мраморния олтар.

— Казват, че статуята била опряна ето тук. — Когато се завъртя, няколко парченца тамян се изсипаха от края на един от кръвоносните съдове на сърцето и се пръснаха като сол върху мраморния олтар.

Сафиа вдигна сърцето към собствените си гърди, в правилната анатомична позиция — камерите, аортната дъга наляво, все едно че се намираше в собственото и тяло. Стоеше с лице към дългия тесен гроб и си представяше статуята, така както я помнеше от музея, преди експлозията да я раздроби.

Беше висока почти два метра, с дълга роба, чалма и шал през лицето, каквото беше типичното облекло на бедуините и до днес. Държала бе дълга погребална факла с тамян на рамо, като пушка.

Сафиа сведе поглед към зрънцата древен тамян. Дали и в миналото тук са горили същия тамян? Закрепи голямото колкото юмрук студено желязо в свивката на едната си ръка, взе няколко кристални зрънца и ги хвърли в единия мангал, изричайки наум молитва за приятелите си. Те изпукаха и във въздуха се разнесе свежо сладникаво ухание.

Сафиа затвори очи и вдъхна. Ароматът на тамяна проникваше навсякъде. Миризмата на древното минало. Вдишвайки, тя се върна назад във времето преди раждането на Христос.

Представи си отдавна мъртвото дърво, родило този тамян. Чепато разкривено дръвче с малки сивозелени листа. Представи си древните хора, събрали смолата. Някое усамотено планинско племе, толкова изолирано и старо, че езикът му предшествал съвременния арабски. Само шепа хора от онези племена все още живееха изолирано в планините и с труд изкарваха оскъдната си прехрана. Тя чу езика им в главата си, напевна реч, често сравнявана с птича песен. Тези хора Шахра, твърдяха, че са единствените оцелели потомци на Убар, преки наследници на основателите му.

Дали и този тамян не е бил събран от такова племе?

Докато привличаше миналото в себе си с всяко дихание Сафиа усети, че губи съзнание, че стаята се завърта под краката й. За миг изгуби представа кое е горе и кое е долу и се хвана за ръба на олтара с подгънати колене.

Джон Кейн я сграбчи за лакътя… лакътя, където Сафиа крепеше сърцето.

То се изплъзна… и падна.

Удари се в олтара с тъпо дрънчене, търкулна се по хлъзгавия мрамор и се завъртя на желязната си повърхност, като се клатушкаше леко, сякаш течността вътре беше нарушила равновесието му.

Касандра се хвърли да го хване.

— Не! — извика предупредително Сафиа. — Остави го! Сърцето се завъртя за последно и спря. Заклати се леко в обратна посока, после застина.

— Не го пипайте.

Сафиа коленичи така, че очите ида са на едно ниво с ръба на олтара. Тамянът изпълваше стаята с лепкава сладост.

Сърцето беше спряло в абсолютно същата позиция, както го беше държала преди малко — с камерите надолу, аортната дъга нагоре и наляво.

Сафиа се изправи. Застана така, че желязното сърце да е на една линия с нейното собствено. После нагласи краката си и вдигна ръце, сякаш държи невидима пушка или факла с тамян за погребална церемония.

Застинала в позата на древната статуя, Сафиа погледна по протежение на ръцете си — те сочеха право по дългата ос на гробницата, съвършено успоредно. Отпусна ръце и впери поглед в желязното сърце.

Какви бяха шансовете сърцето да застане точно в тази позиция по чиста случайност? Спомни си плискането във вътрешността му, завъртането и последното клатушкане преди да спре.

Като компас.

Плъзна поглед по дължината на гробницата и пак вдигна ръка да погледне по протежението й. Погледът й мина през стените, прелетя над града и стигна отвъд. Далеч от брега. Нататък, към далечните зелени планини.

И тогава разбра.

Но трябваше да е сигурна.

— Намерете ми карта.

— Защо? — попита Касандра.

— Защо знам къде трябва да отидем сега.