Джеймс Ролинс - Пясъчна буря

Не беше много далеч. Салала беше малък град, който можеш да пресечеш с кола от единия до другия край само за няколко минути. Основните атракции на града лежаха отвъд жилищната му част, сред естествените чудеса на околния пейзаж — великолепния пясъчен плаж Мугсал, древните руини на Сумуран, стотиците плантации, които процъфтяваха под мусонните дъждове. Малко по-навътре в сушата зелените планини Дофар се извисяваха като фон, едно от малкото места в света, където растяха редките тамянови дървета.

Сафиа гледаше към забулените в мъгла планини, място на вечна мистерия и богатство. Макар петролът да бе изместил ароматните растения като основен източник за благоденствието на Оман, тамянът все още беше в центъра на местната икономика тук, в Салала. Традиционните открити пазари разнасяха по целия град уханието на розова вода, амбра, сандалово дърво и смирна. Тук се намираше парфюмерийният център на света. Всички големи дизайнери идваха да изпробват стоката.

В миналото обаче тамянът бил истинското съкровище на страната, по-ценно дори от златото. Търговията с безценната стока била сърцето на оманската икономика, платноходите я пренасяли чак до Йордания и Турция на север и до Африка на запад. Ала в легенда се беше превърнал търговският маршрут по суша — Пътят на тамяна. Древни руини се редяха покрай него, пълни с неразгадани мистерии, които събуждаха въображението, историята им се преплиташе с юдаизма, християнството и исляма. Най-известен беше Убар, градът на хилядата колони, основан от потомците на Ной, град, който бе натрупал богатството си благодарение на ключовата си роля като основен воден източник за керваните, пресичащи пустинята.

Сега, хилядолетия по-късно, Убар отново се беше превърнал в средище на сила. Кръв се бе проляла в името на тайната му, в търсене на сърцето му.

Сафиа с мъка се въздържа да не погледне през рамо към сребристия куфар отзад. Желязното сърце беше дошло от Салала, една нищожна трошица, останала като маяк да напомня за истинското богатство на Убар.

Антиматерия.

Възможно ли беше наистина?

Мицубишито намали и свърна по една непавирана пряка. Минаха покрай редица улични сергии — сгушени на сянка под палмовите дървета, те предлагаха фурми, кокосови орехи и грозде. Джипът се плъзгаше съвсем бавно покрай тях. Сафиа си помисли дали да не изскочи, да избяга. Само че тук колани имаше и на задната седалка. Само да посегне да издърпа колана и щяха да я спрат.

А и джиповете отзад бяха пълни с въоръжени мъже. Единият зави зад тях, другият продължи, сигурно за да заобиколи към другия край на уличката. Сафиа се зачуди защо прибягваха до такива изключителни мерки. Кейн и Касандра бяха предостатъчна охрана на затворничката. Сафиа знаеше, че не може да избяга.

Обратното би означавало сигурна смърт.

Прилив на горещина, отдавна потискан гняв прогори гърдите й. Нямаше да пожертва безсмислено живота си. Ще им играе по свирката и ще чака удобен момент. Погледна настрани към Касандра. Щеше да си отмъсти… за приятелите си и за себе си. Тази мисъл и даде сила, когато джипът намали съвсем и спря пред двойна порта от ковано желязо.

Входът към гробницата на Наби Имран.

— Не върши глупости — предупреди я Касандра, сякаш беше прочела мислите й.

Джон Кейн каза нещо на пазача при портата, наведен през прозореца на джипа. Няколко омански риала смениха притежателя си. Пазачът натисна един бутон и портата се отвори и Кейн паркира вътре.

Другият джип зае позиция до сергиите.

Кейн изскочи и се обърна да й отвори вратата. При нормални обстоятелства жестът му би минал за кавалерски. Сега беше просто предпазна мярка. Подаде ръка да й помогне.

Сафиа отказа да я поеме и слезе сама.

Касандра заобиколи откъм задната страна на джипа. Носеше сребристия куфар.

— И сега какво?

Сафиа се огледа. Откъде да започне?

Стояха в средата на покрит с каменни плочи двор, ограден със зид и с малки спретнати лехи по края. В дъното на двора се издигаше малка джамия. Белосаното и минаре със златно кубе се катереше ослепително под жежкото обедно слънце. Малък балкон го обикаляше отвсякъде в горната част — оттам мюезинът по пет пъти на ден пееше „алдан“ — мюсюлманския призив за молитва.

Сафиа изрече наум собствената си молитва. Отвърна й тишина, но и в нея тя намери известна утеха. В оградения двор звуците на града стигаха приглушени, сякаш самият утихнал въздух почиташе светилището. Неколцина поклонници се движеха дискретно из комплекса и отдаваха с поклони почит на гробницата в едната страна на двора — дълга ниска постройка с множество арки, боядисана в бяло със зелено по краищата. В тази сграда се намираше гробът на Наби Имран.