Джеймс Ролинс - Пясъчна буря

Касандра мина пред Сафиа. Нетърпението и, задържаната й енергия, раздвижваха въздуха и оставяха подире й следа, която почти можеше да се усети.

— Е, откъде ще започнем?

— От началото — измърмори Сафиа и тръгна напред. Имаха нужда от нея. Макар да беше затворничка, щяха да се отнасят почтително. Знанието беше нейният щит.

Касандра тръгна след нея към входа на гробницата. Мъж с дълга роба, един от служителите, които се грижеха за гробницата, тръгна да ги посрещне.

— Салам алейкум — поздрави той.

— Алейкум ас салам — отвърна Сафиа. Той посочи към главата си.

— Не е позволено жените да влизат в гробницата с непокрити коси. — И измъкна два зелени шала.

— Шук ран — благодари Сафиа и бързо върза шала на главата си. Пръстите и се движеха с умение, което бе смятала за отдавна забравено. Усети немалко задоволство от факта, че се наложи служителят да помогне на Касандра.

Мъжът отстъпи встрани.

— Мир вам — рече той и се върна на поста си под сенчестата галерия.

— Ще трябва да си събуем и обувките — каза Сафиа и кимна към редицата обувки, наредени до вратата.

Събуха се и влязоха в гробницата.

Светилището представляваше дълъг коридор по цялата дължина на сградата. В единия му край имаше голям кафяв мраморен камък с размерите на малък олтар. Тамян гореше върху мрамора в два еднакви бронзови мангала и изпълваше помещението с болнична миризма. Ала вниманието на посетителите бе привлечено от гроба под мраморния къс. Приблизително в средата на коридора лежеше трийсетметров гроб, повдигнат на половин метър над пода и покрит с множество парчета плат във всички цветове на дъгата с отпечатани върху материята цитати от Корана. Подът покрай гроба беше застлан с молитвени килимчета.

— Голям гроб — тихо рече Кейн.

Едничкият поклонник стана от килимчето си, погледна към новодошлите и мълчаливо излезе навън. Останаха сами в гробницата.

Сафиа тръгна край покрития с парчета плат гроб. Говореше се, че ако премериш дължината на гроба от едната му страна, никога няма да получиш същия резултат, когато го премериш и от другата. Самата тя никога не беше изпробвала достоверността на това предание.

Касандра я следваше плътно и се оглеждаше.

— Какво знаеш за това място?

Сафиа сви рамене, заобикаляйки тясната страна на гроба, преди да тръгне обратно към мраморната надгробна плоча.

— Местните почитат гроба още от Средновековието, но всичко това… — Тя махна с ръка по посока на сградата и двора. — Всичко това е сравнително ново.

Тръгна към мраморната плоча. Сложи ръка отгоре и.

— Точно тук Реджиналд Кенсингтън изкопал от пясъчник статуята, в която е било скрито желязното сърце. Преди четиридесет години.

Касандра мина напред с малкия куфар. Направи кръг около каменния олтар. Тамяновият дим над двата мангала се раздвижи, загърчи се гневно.

Кейн каза:

— Значи бащата на Дева Мария наистина е бил погребан тук?

— Има факти, които противоречат на това твърдение. Касандра погледна към нея.

— Как така?

— Повечето християнски групи — католиците, византийците, несторианците, яковитите — вярват, че бащата на Дева Мария се е казвал Йоаким. Но това е спорно. Коранът твърди, че тя произхожда от високоуважавано семейство, и по точно семейството на Имран. В същото вярват и юдеите. Според техните вярвания Имран и съпругата му силно копнеели да имат дете, но жената била ялова. Имран се молел за син когото да посвети на храма в Йерусалим. Молитвите му били чути и жена му забременяла — но с дъщеря. Мария. Изпълнени с радост въпреки пола на детето, родителите на Мария й нарекли да живее благочестиво в чест на Божието чудо.

— Докато не я оправил един ангел.

— Да, именно по този въпрос религиите влизат в противоречие.

— Ами статуята, онази при надгробната плоча? — попита Касандра, насочвайки разговора обратно към целта им. — Защо е била сложена там?

Сафиа стоеше пред мраморната плоча и размишляваше върху същия въпрос, както бе размишлявала още при тръгването им от Лондон. Защо някой би поставил улика, водеща към Убар, на място, свързано с Дева Мария, почитана от трите големи религии — юдаизма, християнството и исляма? Дали защото са знаели, че това място ще остане защитено през вековете? Всяка от религиите имаше интерес да опази гробницата. Едва ли някой е можел да предвиди, че Реджиналд Кенсингтън ще изкопае статуята и ще я прибави към колекцията си в Англия.

Само че кой беше пренесъл статуята тук, в светилището, и защо? Дали защото Салала беше в началото на Пътя на тамяна? Дали статуята не е първият пътен знак, първият ориентир по пътя към сърцето на арабския свят?