Джеймс Ролинс - Пясъчна буря

БЕЗОПАСНОСТТА НА ПЪРВО МЯСТО

3 декември, 15:02

Салала

Омаха, леко задрямал в каросерията на камиона, усети издайническото дрънчене под седалката. По дяволите! Каросерията се разтресе по-силно. Онези от спътниците му, които се бяха унесли с провиснали в жегата глави, вдигнаха лица, набраздени от напрежение и тревога.

Откъм предната част на камиона двигателят изхърка за последно и замлъкна с валмо дим изпод капака като въздишка. Скоро от същото място изригнаха черни облаци пушек. Придружени от вонята на изгоряло масло. Камионът свърна настрани, удари се в песъчливия банкет и спря.

— Дотук бяхме — каза Омаха.

Арабският жребец възмутено удари с копито.

Напълно те разбирам, помисли си Омаха. Изправи се заедно с другите, изтупа наметалото си от прахта и отиде при капака в задната част на каросерията. Дръпна резето. Капакът падна назад и се удари с трясък в пясъка.

Всички слязоха, докато капитан Ал Хафи и двамата му подчинени заобиколиха откъм кабината. Изпод капака продължаваше да излиза дим на валма.

— Къде сме? — попита Кара, като засенчи очи и впери поглед към лъкатушещия път. И от двете страни на шосето ниви със захарна тръстика се катереха еднообразно по склоновете докъдето стигаше поглед. — Колко път има още до Салала?

— Една-две мили, не повече — каза Омаха и сви рамене. Не беше сигурен. Можеше да е и два пъти по толкова.

Капитан Ал Хафи се приближи към групата.

— По-добре да тръгваме. — Махна с ръка към дима. — Ще дойдат хора да видят какво става.

Омаха кимна. Нямаше да е добре да ги заварят как се помотват край откраднат камион. Дори да е взет „назаем“.

— Остатъкът от пътя ще трябва да изминем пеша — каза Пейнтър. Той скочи последен от каросерията. Водеше жребеца на повод от въже. Преведе нервното животно по наклонения капак, който послужи като рампа. Жребецът се отърси и затанцува, озовал се най-после на твърда земя.

Докато Пейнтър го успокояваше, Омаха забеляза, че лявото му око е придобило лилав оттенък, но вече не изглежда толкова подуто. Отклони поглед, на границата между срама заради избухването си и остатъчния гняв, който все още чувстваше.

Поеха по банкета на шосето. Движеха се като малък керван, по двойки. Водеше капитан Ал Хафи, а Пейнтър и Корал вървяха най-отзад заедно с коня.

Омаха ги чуваше как си говорят шепнешком, явно обсъждаха по-нататъшната им стратегия. Забави крачка да се изравни с тях. Нямаше да допусне да го оставят встрани от обсъждането. Кара също изостана.

— Какво ще правим, когато стигнем в Салала? — попита Омаха.

Пейнтър се намръщи.

— Ще гледаме да не привличаме внимание. Двамата с Корал ще отидем във…

— Чакай — прекъсна го Омаха. — И аз ще дойда. Нямам намерение да се крия в някой хотел, докато вие се шляете наоколо.

Гневните му думи бяха чути от всички.

— Не може всички да отидем в гробницата — каза Пейнтър. — Ще ни забележат. Ние с Корал имаме опит в наблюдението и събирането на информация. Трябва да разузнаем района, да потърсим Сафиа и да се подготвим, в случай че тя още не е пристигнала.

— А ако вече е ходила в гробницата и си е тръгнала? — попита Омаха.

— Ами ще го установим. Ще зададем някой и друг дискретен въпрос.

Кара се обади:

— Ако е била там и си е тръгнала, няма да знаем къде са я отвели.

Пейнтър впери поглед в далечината. Омаха забеляза тревогата, засенчила очите му, тъмна като синината под лявото.

— Смяташ, че сме закъснели — каза Омаха.

— Не можем да бъдем сигурни.

Омаха плъзна поглед напред. Няколко сгради вече се различаваха близо до хоризонта. Покрайнините на града. Твърде далеч. Твърде късно.

— Някой ще трябва да избърза напред — каза Омаха.

— Как? — попита Кара.

Без да се обръща, Омаха посочи с палец през рамото си.

— Конят. Един от нас… или двама… биха могли да яхнат коня и да го пришпорят към града. Да отидат право в гробницата. Да проверят какво е положението там. Да се скрият. Да си отварят очите за Сафиа. Да я проследят, когато си тръгне оттам.

Отговори му мълчание.

Корал срещна погледа му.

— С Пейнтър тъкмо обсъждахме същото.

— Аз трябва да ида — каза Пейнтър. Омаха спря и се обърна лице в лице с него.

— И защо, по дяволите? Аз познавам града. Мога да се оправя в кривите му улички.

Пейнтър го изгледа от горе до долу.

— Ти нямаш опит в наблюдението. Не е сега времето да си играем на шпиони. Ще те забележат. И така ще загубим предимството си.

— Да бе! Може и да не съм обучен в специалните сили, но пък години наред съм работил на места, където е най-добре да останеш незабелязан. Мога да се смеся с тълпата, ако се наложи.