Джеймс Ролинс - Пясъчна буря

Голямата котка подмина входа, без да му обърне внимание.

Но не беше сама.

Появи се втори леопард, който се движеше по-бързо, беше по-млад и по-възбуден. После трети. Мъжкар. Огромни лапи които се разтваряха още повече при всяка стъпка, жълти нокти.

Глутница.

Жак лежеше затаил дъх, молеше се, изгубил ума и дума — пещерен човек, сврял се в дупката си с надеждата да се опази от опасностите вън.

После друга фигура се появи пред входа на нишата.

Не беше котка.

Боси стъпала, голи крака, движещи се със същата котешка грация.

Жена.

От мястото си Жак я виждаше само от бедрата надолу.

И тя не му обърна никакво внимание, също като леопардите, мина бързо покрай входа в посока нагоре към планината.

Жак се измъкна от криптата — като Лазар, който станал от гроба си. Не можа да се въздържи. Подаде глава навън, застанал на четири крака. Жената се катереше по скалната стена, следвайки някаква пътека, която само тя знаеше. Кожа с цвета на топло какао, права черна коса до кръста, гола и без капчица чувство за срам.

Изглежда усети погледа му, но не се обърна. Той отново го почувства в главата си, окова непогрешимо усещане, че го наблюдават. Обзе го страх, но не беше в състояние да отклони поглед.

Тя крачеше с леопардите, все нагоре, към гробницата на върха. Силуетът и затрептя като мираж върху напечения от слънцето пясък.

Дращене привлече погледа му към собствените му ръце и колене.

Двойка скорпиони пробягаха по пръстите му. Не бяха отровни, но жилеха гадно. Той ахна, когато нови и нови скорпиони започнаха да извират от цепнатини и пролуки, да се спускат по стените и да падат от тавана. Стотици. Гнездо.

Излази трескаво от криптата. Усети ужилвания, огнени искри по гърба си, глезените, врата и ръцете.

Изстреля се през отвора и се търкулна по твърдата почва. Нови ужилвания го прогаряха като върховете на запалени цигари. Извика, подлуден от болка.

Изправи се, като тръскате ръце и подскачаше, съблече якето си и заудря с ръка косата си. Хукна със залитане надолу по склона. Нови и нови скорпиони извираха от входа на криптата.

Той погледна нагоре — страх го беше да не е привлякъл вниманието на леопардите. Но лицето на скалната стена беше пусто.

Жената и котките бяха изчезнали.

Невъзможно! Само че огънят от жилата на скорпионите го беше лишил от всякакво любопитство. Продължи надолу към паркирания роувър. После очите му сякаш по своя воля се плъзнаха назад и нагоре, към върха.

Където чакаше гробницата на Йов.

Отвори вратата на роувъра и седна на шофьорското място. Беше получил предупреждение да се маха. Знаеше го със сигурност, от която му настръхваха косите.

Нещо ужасно щеше да се случи там горе.

15:45

— Сафиа е жива — каза Пейнтър веднага щом влезе през вратата на обезопасената квартира.

Всъщност това беше двустаен апартамент над магазинче за внос-износ близо до пазара Ал-Хафа. При наличието на подобен вид търговия на долния етаж никой не би се усъмнил във влизащи и излизащи от сградата непознати. Просто нормална част от бизнеса. Откъм пазара в съседство долиташе многоезична врява на пазарящи се гласове. Стаите миришеха на къри и стари дюшеци.

Пейнтър мина покрай Корал, която му беше отворила вратата. Вече беше забелязал двама от пустинните фантоми, заели дискретни позиции отпред, които наблюдаваха кой се приближава към къщата.

Останалите се бяха събрали в предната стая, изтощени от пътя. Откъм банята се чуваше звук на течаща вода. Кара я нямаше, а косите на Дани, Омаха и Клей бяха още влажни. Бяха се редували да отмият под душа прахта и мръсотията от пътуването. Капитан Ал Хафи си беше намерил халат който се бе оказал възтесен за плещите му.

Омаха се изправи при появата на Пейнтър. — Къде е тя?

— Когато стигнах там, тъкмо напускаха гробницата. С няколко джипа. Тежко въоръжени. — Пейнтър мина в миниатюрната кухничка. Наведе се над мивката, пусна крана и пъхна глава под водната струя.

Омаха застана зад него.

— Защо не ги проследи?

Пейнтър се изправи и приглади назад мократа си коса. Вадички вода се застичаха по врата и гърба му.

— Това правя. — Изгледа сурово Омаха, после го заобиколи и отиде при Корал.

— Как сме с екипировката?

Тя кимна към вратата за задната стаичка.

— Реших, че ще най-добре да те изчакам. Електронният панел се оказа по-сложен, отколкото очаквах.

— Покажи ми.

Тя го заведе при вратата. Апартаментът беше постоянна тайна квартира на ЦРУ, една от многото, които управлението поддържаше по целия свят. Сигма беше уведомена за местоположението й след началото на мисията — в случай че им потрябва място, където да прегрупират силите си.