Джеймс Ролинс - Пясъчна буря

Сафиа помнеше, че Пейнтър беше замерил артефакта с някакво подобно устройство. Възможно ли беше да е вярно? Отчаянието отново натежа в стомаха й като студен камък.

— Искаме да продължите работата си за нас — каза жената, като затваряше куфара. — Да ни заведете до изгубените порти на Убар.

Сафиа се взираше в затворения куфар. Цялото кръвопролитие, смъртта на толкова хора… всичко беше свързано с нейното откритие. Отново.

— Няма да го направя — промълви тя.

— Ще го направите или ще умрете.

Сафиа поклати глава и сви рамене. Не я интересуваше. Всичко, което беше обичала, и беше отнето. От тази жена. Никога нямаше да им помогне.

— Ще го направим със или без вас. Има и други експерти във вашата специалност. А аз мога да направя последните ви часове много неприятни, ако откажете да ни съдействате.

Последното я накара да се разсмее немощно. Неприятни? След всичко, през което беше минала. Сафиа вдигна глава и за пръв път погледна жената право в очите, където се боеше да погледне досега. Не бяха студени като на мъжа, който я беше довел тук. Искряха със скрит надълбоко гняв… но и с объркване. Жената се намръщи и сви устни.

— Правете каквото трябва — каза Сафиа, осъзнала силата, която се криеше в собственото и отчаяние.

Тази жена не можеше да я засегне, да я нарани. Твърде много й бяха отнели предната нощ. Не беше останало нищо, с което да я заплашат. Двете осъзнаха този факт едновременно.

Другата сви вежди тревожно.

Тя се нуждае от мен, внезапно осъзна Сафиа. Беше я излъгала, че има други експерти в запас. Нямаше към кого другиго да се обърне. Сила се разля по вените на Сафиа и заличи последните остатъци от апатията след приспивателните.

И преди една жена се беше появила отникъде в живота й с прикрепена на гърдите бомба и обзета от религиозен плам, и бе отнела безмилостно живота на много хора. С едничката цел да отнеме живота на Сафиа.

Онази жена беше загинала при взрива в Тел Авив. Беше лишила Сафиа от възможността да се изправи лице в лице с нея, да и потърси отговорност. Вместо това Сафиа беше поела вината върху себе си. Но имаше и нещо друго. Сафиа така и не бе успяла да си отмъсти за отнетия заради нея живот, да се очисти от вината.

Сега не беше така.

Стоеше лице в лице с похитителката си и не отместваше и за миг очи от нейните.

Помнеше неистовото си желание да върне времето назад и да спре онази жена в Тел Авив, или да я бе срещнала по-рано, да бе предотвратила някак взрива, смъртта на хората, Дали онова за находището на антиматерия беше вярно? Представи си експлозията в Британския музей и разрушенията след нея. Какво би направил някой като тази жена с такава сила? Още колко хора щяха да загинат?

Не можеше да допусне това.

— Как се казвате?

Въпросът стресна жената отсреща. Реакцията й изпълни Сафиа със задоволство, ярко като слънцето, болезнено, но и много приятно.

— Казахте, че няма да ме лъжете. Жената се намръщи, но все пак отговори:

— Касандра Санчес.

— Какво ще искаш от мен, Касандра? — Сафиа се наслади на раздразнението, което прекоси лицето на другата жена при тази неканена фамилиарност. — Ако реша да съдействам.

Гняв проблясваше в очите на Касандра.

— След час тръгваме за гробницата на Имран, където е била открита статуята със сърцето. Накъдето се бяхте отправили и вие. Оттам ще започнем.

Сафиа стана.

— Имам един последен въпрос. Жената я гледаше въпросително.

— За кого работиш? Кажи ми и ще ви съдействам. Касандра отиде до вратата, отвори я и махна на Кейн да отведе затворничката. Отговори от прага:

— Работя за американското правителство.

13:01

Касандра изчака да изведат кураторката и вратата да се затвори. Ритна едно плетено от палмови нишки кошче през стаята и съдържанието му се разпиля по дъсчения под. Кутийка от пепси издрънча и се спря в крака на дивана. Шибана кучка…

С усилие на волята се възпря от по-нататъшни посегателства спрямо покъщнината. А и се беше сторила напълно отчаяна, пречупена. Никога не би предположила, че толкова ще захитрее. Зърнала бе промяната в очите й, сякаш глетчер се беше плъзнал от Касандра към кураторката и бе променил съотношението на силите в полза на затворничката. Касандра не бе успяла да го спре. Как се беше случило това?

Стисна юмруци, после насила отпусна пръстите си и тръсна ръце.

— Кучка… — измърмори тя в празната стая. Но поне щеше да съдейства. Налагаше се да се задоволи с тази победа. Министърът щеше да е доволен.