Джеймс Ролинс - Пясъчна буря

— Именно.

— Тогава какво ще правим? — попита Кара.

— Ще намерим транспорт.

Капитан Ал Хафи пристъпи напред. Пейнтър не беше сигурен как ще се отнесе капитанът към перспективата да измами собственото си правителство, като запази в тайна мисията им, но пък в конкретната си работа Пустинните фантоми действаха при условия на пълна независимост. Той кимна на Пейнтър.

— Ще пратя един от хората си в селото. Така няма да предизвикаме подозрения.

Капитанът изглежда прочете нещо по лицето на Пейнтър, някакъв въпрос защо толкова охотно им помага.

— Те убиха един от хората ми. Калил беше братовчед на жена ми.

Пейнтър кимна съпричастно.

— Нека Аллах го заведе у дома. — Знаеше, че няма по-силна лоялност от тази към членовете на собственото ти племе и семейство.

С лек поклон на благодарност капитан Ал Хафи махна на по-високия от двамата си подчинени, истински гигант на име Барак. Размениха си няколко бързи изречения на арабски. Барак кимна и понечи да тръгне.

Кара го спря.

— Как ще вземеш камион, като нямаш пари? Барак й отговори на английски:

— Аллах помага на онези, които си помагат сами.

— Ще го откраднеш?

— Ще го взема назаем. Това е традиция сред нашите пустинни племена. Човек може да вземе назаем онова, от което се нуждае. Кражбата е престъпление.

След този кратък урок по мъдрост мъжът се отдалечи на бегом в посока на далечните светлинки и скоро изчезна в мрака като истински фантом.

— Барак ще изпълни задачата си — увери ги капитан Ал Хафи. — Ще намери достатъчно голямо превозно средство, което да побере всички ни… и коня.

Пейнтър погледна назад към каменистия бряг. Другият фантом, мълчалив младеж на име Шариф, водеше жребеца на късо въже.

— Защо да взимаме и коня? — попита Пейнтър, загрижен за прекаленото внимание, което би привличал един голям камион. — Тук има добра паша, а и все някой ще го намери.

Капитан Ал Хафи отговори:

— Нямаме много пари. А коня можем да го разменим, да го продадем. Или да го използваме като транспорт, ако се наложи. Ще ни служи и като прикритие за пътуването до Салала. Коневъдните ферми там са широко известни. Няма да предизвикаме толкова голямо подозрение, ако жребецът е с нас. А и освен това бялото носи късмет. — Последното беше казано дяволски сериозно. За арабите късметът беше толкова важен, колкото и покривът над главата.

Спретнаха си нещо като лагер. Докато Омаха и Пейнтър влачеха моторницата зад няколко по-големи скали, за да не се вижда откъм морето, другите напалиха огън на завет зад един сринал се участък от скалната стена. Там огънят щеше да остане незабелязан, а всички те имаха нужда от топлината и светлината му.

Четиридесет минути по-късно скърцането на раздрънкана скоростна кутия обяви появата на транспорта им. Запалени фарове изникнаха иззад един завой на крайбрежното шосе. Камион с открито ремарке. Стар Интернешънъл 4900, боядисан в жълто и целият ръждясал. Ремаркето му беше обточено с дървен парапет и се отваряше отзад.

Барак изскочи от кабината.

— Виждам, че си намерил нещо назаем — каза Кара. Той сви рамене.

Загасиха огъня. Барак беше успял за вземе назаем и малко дрехи — роби и наметала. Облякоха се бързо и скриха западняшките си дрехи.

След като се приготвиха, капитан Ал Хафи и хората му се качиха в кабината заради евентуално спиране. Другите се покатериха отзад. Наложи се да вържат кърпа на очите на коня, за да го прекарат по рампата в каросерията. Завързаха го близо до кабината.

Докато камионът подскачаше по крайбрежния път, Пейнтър гледаше жребеца. „Бялото носи късмет.“ Дано да е така помисли си той… защото късмет определено им беше важен.

3 декември, 12:22

Салала

Сафиа се събуди в една килия, дезориентирана и с разбунтуван стомах. Тъмната стая се въртеше и подскачаше, щом помръднеше глава. Мъчителен стон се откъсна от устните й. Зарешетен прозорец високо в стената пропускаше пронизващи ивици светлина. Твърде ярка, мъчителна.

Стомахът й се надигна отново.

Обърна се на хълбок и провеси глава, която й се стори твърде тежка, над ръба на койката. Стомахът и се сви, после още веднъж. Нищо. Въпреки това усещаше вкус на жлъчен сок в устата си, когато се отпусна безсилно назад.

Пое няколко пъти дълбоко въздух и стените постепенно спряха да се въртят.

Усети потта по тялото си, от която тънката памучна риза беше залепнала за краката и гърдите й. Жегата беше непоносима. Усещаше устните си напукани, изсъхнали. От колко време я държаха упоена? Спомняше си мъжа със спринцовката. Студен, висок и облечен в черно. Беше я накарал да съблече мокрите си дрехи на кораба и да нахлузи тази риза в маскировъчен жълтеникавокафяв цвят.