Джеймс Ролинс - Пясъчна буря

„Държа на нея… на Сафиа.“ Усети как прилив на гняв стопля кожата му под мокрите дрехи. Лъжеше ли Пейнтър? Омаха сви юмруци около дръжките на двете гребла и изпъна гръб. Започна да гребе. Пейнтър, застанал на кърмата, погледна към него. Студени очи, стъклата на очилата за нощно виждане, го огледаха от главата до петите. Какво знаеше за този човек? Той трябваше да обясни много неща.

Омаха почувства болка в челюстите си, мускулите му се схващаха от дългото стискане.

„Държа на нея.“ Не можеше да реши кое предположение го гневи повече.

Това, че онзи лъже… или че казва истината.

03:47

Един час по-късно Пейнтър газеше през дълбока до кръста му вода и дърпаше преметнатото през рамото му въже, Брегът се простираше сребрист пред него, обрамчен от назъбени скали. Останалата част от крайбрежието тънеше в мрак, като се изключат няколкото слаби светлинки далеч на север. Селце някакво. Непосредствената околност изглеждаше пуста. Въпреки това той си отваряше очите на четири. Беше дал очилата за нощно виждане на Корал, която стоеше на пост в моторницата.

Обувките му потъваха дълбоко в каменистия пясък на дъното. Мускулите на бедрата му горяха от усилието. Раменете го боляха от гребането. Вълните го побутваха отзад към очакващия го бряг.

Само още малко…

Поне дъждът беше спрял.

Запъна рамо във въжето и отново затегли лодката към твърда земя. Дани се трудеше на греблата отзад, докато Пейнтър превеждаше лодката между скалите. Най-накрая брегът се ширна отпред, съвсем близо.

— Натисни здраво! — извика Пейнтър през рамо към Дани.

Въжето се поотпусна, когато Дани се подчини на заповедта. Моторницата подскочи напред, засилена от натиска на греблата. Пейнтър се бореше с вълните, до коленете във вода. Газеше с мъка напред и леко встрани.

Моторницата яхна една последна вълна и се стрелна вдясно от Пейнтър. Той се наведе, за да избегне сблъсъка.

— Извинявай! — извика му Дани, прибирайки греблата. Носът на лодката се заби в пясъка с метално скърцане.

Вълната се оттегли и остави моторницата на брега.

Пейнтър излази на четири крака от водата и се изправи.

Осмината мъже и жени излязоха от моторницата. Корал помогна на Кара, а Дани, Омаха и Клей буквално се проснаха на пясъка. Само пустинните фантоми останаха прави и се заеха да огледат плажната ивица.

Пейнтър се отдалечи от прииждащите вълни, крайниците му тежаха като олово. Задъхан, той се обърна да види как се справят другите. Трябваше да скрият лодката, да я завлекат някъде, или да я потопят.

Една сянка надвисна зад него. Така и не видя вдигнатия юмрук. Удариха го право в лицето. Твърде слаб, той просто се срина назад по задник.

— Омаха! — извика Кара.

Сега вече Пейнтър разбра кой го беше ударил. Омаха стоеше над него.

— Какво… — Преди да довърши, онзи му се нахвърли, бутна го назад в пясъка с една ръка върху гърлото, другата вдигната за нов удар.

— Ти, шибано копеле такова!

Преди юмрукът да е ударил, ръце награбиха Омаха за рамото, за ризата. Издърпаха го назад. Той се бореше, извиваше се, но Корал беше сграбчила в юмрук яката на ризата му и не го пускаше. Беше силна. Памукът се разпра по шева на вратната извивка.

Пейнтър се възползва от възможността да изпълзи назад. Лявото му око сълзеше от първия юмручен удар.

— Пусни ме! — изрева Омаха. Корал го метна по гръб на пясъка. Кара застана от другата му страна.

— Омаха! Какви ги вършиш, по дяволите?

Той седна, целият почервенял.

— Онова копеле знае повече, отколкото ни казва. — Вирна палец към Корал. — Той и колежката му амазонка.

Дори брат му се опита да го успокои.

— Омаха, сега едва ли е най-подходящият момент да… Омаха се изтласка на колене, задъхан, от устата му хвърчаха слюнки.

— Подходящ е и още как, мамка му! Дотук вървяхме по свирката му. Искам да получа някои отговори, преди да сме направили и една крачка повече. — Изправи се на крака, като залитна леко.

Пейнтър също стана с помощта на Корал.

Другите ги гледаха напрегнато, сякаш на пясъка помежду им беше теглена черта и двубоят всеки миг щеше да започне.

Кара стоеше в центъра и гледаше към различните групи. Вдигна ръка да привлече вниманието им и се обърна към Пейнтър.

— Ти каза, че имаш план. Да започнем с това. Пейнтър пое дълбоко дъх и кимна.

— Салала. Там ще заведат Сафиа. Там трябва да отидем и ние.

Омаха извика:

— Откъде знаеш? Защо си толкова сигурен? Може да я заведат къде ли не… заради откупа, за да продадат артефакта. Кой, по дяволите, знае къде ще я отведат?