Джеймс Ролинс - Пясъчна буря

Той сам си беше тръгнал от нея.

След Тел Авив нещо беше умряло у Сафиа, повличайки и любовта със себе си. Тя се беше оттеглила в Лондон. Опитал се бе да остане с нея, но кариерата му, страстта му бяха другаде. Всеки път, когато се връщаше при нея, откриваше нова промяна, нова празнина. Тя умираше вътрешно. И скоро той откри, че се ужасява от мисълта да се върне в Лондон от поредното забутано ъгълче на света. Чувстваше се в капан. Виждаха се все по-рядко и по-рядко. Тя изглежда не го забелязваше, или поне не се оплакваше. И от това го болеше най-много.

Кога свърши всичко, кога любовта се превърна в прах и пясък?

Не би могъл да каже. Доста преди той най-после да признае поражението си и да си поиска пръстена, който бе наследил от баба си. По време на една дълга хладна вечеря. Никой от двамата не беше казал нищо. И двамата знаеха. Мълчанието им бе казало повече от нескопосания му опит да обясни.

Накрая тя просто бе кимнала, а после свали пръстена от ръката си. Изхлузи се лесно. Постави го в дланта му, после го погледна в очите. В нейните нямаше мъка, само облекчение.

Тогава той си беше тръгнал от нея.

Другите се размърдаха, когато Пейнтър изплува отново под корпуса на подводницата. Пое си дъх и каза:

— Мисля, че се отървахме. От десет минути насам няма и помен от джетове.

Корабокрушенците замърмориха облекчено.

— Трябва да се насочим към брега. Тук сме твърде уязвими.

Омаха забеляза слабия бруклински акцент на другия мъж. Не го беше доловил преди. А сега пристъргваше във всяка дума. Указанията му твърде много приличаха на заповеди. Военна подготовка. Офицерска.

— Има две гребла, прикрепени в скоби към двата борда на моторницата. Ще ни трябват, за да я преобърнем. — Промуши се между тях и им показа как да освободят греблата.

Едното беше натикано в ръката на Омаха.

— Трябва да се разделим на две групи. Едната ще натиска надолу левия борд, а другата с помощта на греблата ще вдигне десния. Би трябвало да успеем да я преобърнем. Но първо ще ида да откача външния двигател. Пострадал е при стрелбата и от резервоара му изтича бензин.

След няколко последни указания всички се гмурнаха и изплуваха от външната страна.

Дъжд се сипеше от тъмното небе. Вятърът беше утихнал до спорадични повеи. След мрака под лодката нощта се стори на Омаха много по-светла. Светкавици прорязваха облаците и осветяваха океана на кръпки. Тук-там по повърхността на водата все още горяха отломки. Нямаше и следа от „Шабаб Оман“.

Омаха се завъртя, оглеждайки водата. Пейнтър заплува към кърмата на моторницата и се зае да откачи двигателя. Омаха се замисли дали да не му помогне, но накрая просто си остана да го гледа как се бори със задържащия винт.

Като дръпна силно няколко пъти, Пейнтър най-после откачи мотора и той потъна в морето. Пейнтър потърси с поглед Омаха.

— Хайде да обърнем това момиче.

Оказа се доста по-трудно, отколкото го беше описал. Опитваха четири пъти, докато накрая всички се наредиха от едната страна и натиснаха с тежестта си. Пейнтър и Омаха, всеки въоръжен с по едно гребло, повдигнаха нагоре десния борд. Прибягнаха и до помощта на поредната вълна. Най-накрая обаче моторницата се преобърна с дъното надолу, наполовина пълна с вода.

Качиха се на борда и се заеха да изгребат водата. Омаха нагласи греблата на местата им.

— Продължава да се пълни — каза Кара, когато нивото на водата вътре в лодката започна да се повишава под тежестта на корабокрушенците.

— Куршумите са я пробили — добави Дани, опипвайки корпуса под нивото на водата.

— Продължавайте да изгребвате — отвърна Пейнтър пак с онази заповедническа нотка. — Ще се редуваме да гребем и да изгребваме. Доста път има до брега.

— Трябва да внимаваме — каза капитан Ал Хафи, с голи гърди, но все така спокоен. — Теченията тук са коварни. Трябва да си отваряме очите за рифове и подводни скали.

Пейнтър кимна и махна на Корал да отиде на носа.

Омаха погледна към малкото горящи отломки, после премести поглед в другата посока. Брегът едва се виждаше, като малко по-тъмна облачна маса. Проблясъци на светкавици разкриваха колко много са се отдалечили.

Пейнтър също огледа водата около лодката. Но не акулите или брегът го Тревожеха. Безпокойството ясно се четеше по стиснатите му устни. Някъде там дебнеха опасните мъже, които бяха отвлекли Сафиа. Но за нейната безопасност ли се тревожеше той, или за собствената си кожа?

Омаха си спомни думите, казани преди малко от Пейнтър.