Джеймс Ролинс - Пясъчна буря

Пейнтър не знаеше колко дълго ще издържи измамата. Надяваше се да е достатъчно, за да напуснат кораба. Капитан Ал Хафи беше впрегнал екипажа на работа. Моторницата беше развързана и готова да приеме пътници.

Другата спасителна лодка беше готова за спускане. От петнайсетчленния екипаж бяха останали десетима. Нямаха излишно време, така че се налагаше да изоставят мъртвите.

Пейнтър наблюдаваше бурното море, прикрит зад перилото, така че да не го забележат от патрулиращите джетове. Вълните вече достигаха четири метра. Платната плющяха на вятъра, а дъждът се изливаше косо върху палубата. Алуминиевата моторница се удряше в кърмата.

А все още бяха в периферията на бурята.

Пейнтър видя как един от черните джетове прелетя над висока вълна и увисна във въздуха за миг, преди да се стрелне надолу. Наведе инстинктивно глава, но всъщност нямаше нужда. Пилотът на джета беше насочил машината си в обратна посока.

Пейнтър се изправи. Джетът се отдалечаваше. Разбрала е…

Обърна се на пета.

— В лодките! — изкрещя той. — Веднага!

02:14

Сафиа се събуди и от мрака на безсъзнанието се озова сред гръмотевичен трясък. Студен дъжд обливаше лицето й. Лежеше по гръб, мокра до кости. Седна. Светът се завъртя, Гласове. Крака. Още една гръмотевица. Тя се сви от силата на трясъка.

Усещаше клатушкане, надигане. На кораб съм.

— Идва на себе си — каза някой зад нея.

— Свали я долу.

Главата на Сафиа се извъртя към говорещия. Жена. Стоеше на метър от нея, загледана в морето със странно изражение на лицето. Беше облечена в черно, дългата й черна коса беше сплетена на плитка.

Сафиа познаваше тази жена. Заляха я спомени. Клей извика, после някой почука на вратата на каютата й. Клей? Тя не отговори, беше усетила, че нещо не е наред. Толкова години беше живяла на ръба на паниката, че неминуемо беше натрупала в себе си дебел слой параноя. Но и да беше отговорила, не би имало значение. Разбиха ключалката толкова лесно, като да бяха влезли с ключ.

Жената бе влязла първа през вратата и нещо се заби във врата на Сафиа. Сега тя вдигна пръсти и откри слабо чувствително място под ухото си. Беше се довлякла до далечната стена на каютата, задушаваше се, обзета от паника, която стесняваше полезрението й до тесен кръг. После дори и този кръг изчезна. Усети, че пада, но не и удара в пода. Светът просто се бе изплъзнал от сетивата й.

— Намерете й нещо сухо да облече — каза жената. Сафиа изтръпна, разпознала гласа, презрението, особения изговор на съгласните. Покрива на Британския музей. „Кажи ми комбинацията.“ Жената, която се беше опитала да открадне желязното сърце в Лондон.

Сафиа поклати глава. Сигурно сънуваше кошмар.

Двама мъже я изправиха на крака. Тя се опита да намери опора, но стъпалата й се хлъзнаха по мократа палуба. Коленете и бяха като от кашкавал. Трудно и беше дори да повдигне брадичката си.

Плъзна поглед над металните перила на кораба. Бурята ги беше настигнала. Морето се издигаше и спускаше на тъмни талази, като гърбове на китове, лъскави и гладки. Тук-там бяла пяна проблясваше като сребро на оскъдната светлина. Но онова, което привлече погледа и впрегна волята й да не отпуска глава, бе огнената руина на известно разстояние.

И малкото й сили я напуснаха.

Един кораб гореше върху бурните вълни, мачтите му се бяха превърнали във факли. Платна се развяваха сред валма от нажежена пепел, отнасяни от поривите на вятъра. Корпусът беше пробит. Около него горящи отломки украсяваха морето като разпръснати лагерни огньове.

„Шабаб Оман“.

Въздухът напусна дробовете й. Задушаваше се от невъзможността да изпищи и от отчаянието. После изведнъж й прилоша от морското вълнение. Повърна на палубата и опръска обувките на пазачите си.

— Мамка му, гледай я какво направи! — изруга единият и я дръпна жестоко.

Очите на Сафиа не можеха да се откъснат от опожарения кораб. Гърлото й гореше.

Не, не, не може да бъде… там са всички, които обичам…

Ала част от нея знаеше, че е заслужила тази болка, тази загуба. След Тел Авив живееше с очакването всичко да й бъде отнето. Животът се състоеше от жестокости и неочаквани трагедии. Постоянство и сигурност не съществуваха.

Горещи сълзи се стичаха по бузите й.

Гледаше втренчено горящите останки на „Шабаб Оман“. Едва ли имаше надежда някой да е оцелял… а дори и мисълта за надежда си отиде след думите на жената, която я беше отвлякла:

— Патрулът да се върне — каза тя. — Да убият всичко което се движи.