Джеймс Ролинс - Пясъчна буря

Омаха изплува до него, последван от другите, когато нуждата от кислород надви страха им. Никой не каза нищо. Всички се вслушваха в рева на двигателя, готови да се гмурнат отново при необходимост.

Ревящият джет се приближи още повече и се блъсна в единия борд на скифа.

Ако се опитат да го преобърнат… да използват граната…

Огромна вълна повдигна лодката и скритите под нея пътници. Джетът се удари по-силно в моторницата, подметна от бурята. Ядна ругатня се чу отвън. Двигателят зарева помощно и започна да се отдалечава.

— Бихме могли да се възползваме от този джет — прошепна Омаха, наврял нос в ухото му. — Двамата. Остана ни по един пищов, нали така?

Пейнтър го погледна намръщено.

— И после какво? Нали ще си преброят джетовете! Там някъде има главен кораб, нещо бързо. Ще ни настигнат преди да сме усетили.

— Не ме разбра — настоя Омаха. — Не ти говоря за бягство. Идеята ми е да върнем джета, откъдето е дошъл. Да се промъкнем под прикритие. Да освободим Сафиа.

Пейнтър трябваше да признае, че на Омаха не му липсва смелост. Твърде жалко, че същото не можеше да се каже и за здравия му разум.

— Това не са ти някакви аматьори — сопна му се той. — Ще трябва да се действа слепешката. Всички преимущества са на тяхна страна.

— На кой му пука за преимущества? Става въпрос за живота на Сафиа.

Пейнтър поклати глава.

— Преди да се приближиш и на сто метра от главния кораб ще те разкрият и ще те вдигнат във въздуха.

Омаха не отстъпваше.

— Щом ти не искаш, ще отида с брат ми.

Пейнтър се опита да го сграбчи, но Омаха бутна ръката му.

— Няма да я изоставя. — Обърна му гръб и заплува към Дани.

Пейнтър бе доловил болката в гласа на другия мъж, яростта. Самият той изпитваше същото. Бяха отвлекли Сафиа по негова вина. Част от него искаше той да изскочи навън, да нападне, да рискува всичко.

Но подобен курс на действие беше обречен. И той го знаеше.

Омаха беше извадил пистолета си.

Пейнтър не можеше да го спре, но знаеше кой би могъл. Обърна се и сграбчи ръката й.

— Много държа на нея — остро каза той.

Кара се опита да освободи ръката си, но Пейнтър не я пусна.

— За какво говориш? — попита тя.

— Попита ме по-рано… в каютата ти. Държа на Сафиа. — Трудно беше да го признае на глас, но нямаше друг избор освен да погледне истината в очите. Наистина държеше на нея. Може и да не беше любов… все още… но той определено искаше да разбере докъде ще го доведе накрая. Това го изненада точно толкова, колкото изглежда изненада и Кара.

— Вярно е — настоя Пейнтър. — И ще я върна, но не по този начин. — Той кимна към Омаха. — Не по неговия начин. Както го е замислил, само ще предизвика смъртта й. В момента нищо не я заплашва. В по-голяма безопасност е от нас. И ние трябва да оцелеем заради нея. Всички ние. Иначе не би имало никаква надежда наистина да я спасим.

Кара го слушаше. Завършен корпоративен водач както винаги, тя не забави решението си. Обърна се рязко към Омаха.

— Свали проклетия пищов, Индиана.

От другата страна на алуминиевия корпус джетът хищник изрева по-силно, пришпорен на по-висока предавка. Отдалечаваше се.

Омаха погледна в посоката на утихващия рев… после изруга и прибра пистолета си.

— Ще я намерим — каза Пейнтър, но не мислеше, че другият мъж го е чул. А може и така да беше по-добре. Предвид обстоятелствата, не знаеше дали ще може да спази даденото обещание. Все още бе разтърсен от атаката, от поражението. От самото начало Касандра се движеше с една стъпка преди него.

Трябваше да проясни мислите си.

— Ще изляза да погледна. За да съм сигурен, че са си отишли.

Гмурна се и изплува изпод моторницата. Мислите му се задържаха върху умението на Касандра да предвижда ходовете им. Как го беше постигала? Нова тревога покълна в гърдите му. Имаше ли предател между тях?

02:45

Омаха се държеше за планшира на моторницата, издигате се и се спускаше с ритъма на вълните. Това безкрайно чакане в мрака му беше противно. Чуваше как другите дишат. Никой не говореше. Всеки се беше потопил в собствените си тревоги.

Стегна захвата си около алуминиевата рамка, докато моторницата се катереше към хребета на нова вълна, влачейки хората със себе си.

Всички освен един. Освен Сафиа.

Защо беше послушал Пейнтър? Трябваше да си опита късмета с онзи джет. По дяволите какво мислели другите! Напрежение се натрупваше в гърлото му, едва си поемаше дъх от гняв. Потисна изблика, понеже не беше сигурен дали напрежението му ще избие в плач или във вик, ако го освободи. В мрака миналото го заля откъм дълбините на морето.