Джеймс Ролинс - Пясъчна буря

Омаха си даде сметка, че животното вероятно е познало собствения си чул и го е възприело като обещаващ знак, че някой се готви да го изведе на езда, да го измъкне от тази тясна конюшня. Престрелката явно бе засилила желанието на жребеца да се освободи.

С известно съжаление Омаха метна одеялото обратно върху преградната стена, когато Дани и Корал стигнаха до него. Големите очи на жребеца срещнаха неговите, уплашени, търсещи успокоение.

— Къде са оръжията? — попита Корал. Омаха обърна гръб на отделението.

— Би трябвало да са ей там. — Посочи към рампата, която водеше към горната палуба. Три палети бяха наредени една върху друга покрай задната стена. Всяка носеше печата на Кенсингтън.

Докато ги водеше през трюма, Омаха инстинктивно навеждаше глава при всеки картечен откос. Повтаряща се размяна на изстрели в едната и в другата посока, залп след залп. Ако се съдеше по звука, престрелката се водеше от другата страна на двойната врата в края на рампата.

Омаха си спомни въпроса на брат си. Кой ги нападаше? Това не бяха обикновена банда пирати. Беше твърде упорито, твърде добре организирано, твърде дяволски смело.

Стигна до палетите и плъзна поглед по инвентарните им списъци. Понеже сам се бе погрижил за запасите, знаеше, че трябва да има една палета с пушки и пистолети. Откри я и я отвори с помощта на лост.

Дани извади една от пушките.

— Какво ще правим?

— Ти ще си пазиш задника — каза Омаха и грабна един пистолет „Пустинен орел“.

— Ами ти? — попита Дани.

Омаха се заслуша в престрелката, докато зареждаше пистолета си, клекнал на пода.

— Аз трябва да се добера до другите. Да проверя дали са добре.

Но си представяше само Сафиа, усмихната и по-млада.

Веднъж вече бе излъгал доверието й… нямаше да го допусне отново.

Корал избра един-единствен пистолет след огледа на съдържанието на палетата. Бързо и сръчно го зареди с патрони калибър .357, после затвори с ядно движение магазина. Въоръжена, тя изведнъж сякаш се поуспокои, като лъвица която са пуснали от клетката, готова да тръгне на лов.

Двамата с Омаха се спогледаха.

— Трябва да се върнем през долното помещение и оттам да отидем при другите.

Нов залп изтрещя току зад двойните врати.

— Ще изгубим твърде много време. — Омаха вдигна поглед към рампата, която водеше право към центъра на престрелката. — Може да има и друг начин.

Корал се намръщи, докато той очертаваше плана си.

— Сигурно се шегуваш — промърмори Дани. Но Корал кимна в съгласие:

— Струва си да опитаме.

— Да тръгваме тогава. Преди да е станало късно.

3 декември, 02:07

Арабско море

Бяха закъснели.

Пейнтър се приближи към отворената врата на каютата на Сафиа. Лампата вътре светеше. Въпреки малкото оставащо време и мисълта, че корабът е миниран, той се поколеба за миг.

Кара остана при тялото на Клей Бишоп. Пейнтър се боеше, че може да намери и Сафиа в същото състояние. Мъртва на пода. Но знаеше, че трябва да погледне истината в очите. Тя му се беше доверила. Смъртта им, нейната и на Клей, бяха изцяло по негова вина. Не беше проявил достатъчно бдителност. Мисията беше проведена под носа му, по време на негова вахта.

Застанал встрани от вратата, той я отвори докрай. Без да мига, огледа каютата. Празна.

Като не вярваше на очите си, той предпазливо прекрачи прага. Аромат на жасмин се долавяше във въздуха. Но само той беше останал от жената, обитавала тази стая. Нямаше следи от насилие. Само че металният куфар с артефакта от музея не се виждаше никъде.

Той стоеше, временно парализиран от тревога и объркване.

Някой изстена зад него.

— Клей е жив! — извика Кара откъм коридора. Пейнтър хукна натам.

Кара бе коленичила до тялото на младежа. Държеше нещо малко с два пръста.

— Намерих това в гърба му.

Докато вървеше към нея, Пейнтър видя, че гърдите на момчето бавно се движат. Как го беше пропуснал? Но всъщност знаеше отговора. Прекалено прибърза, беше сигурен, че са обречени.

Кара вдигна към него ръката си. Малка окървавена стреличка.

— Приспивателно — потвърди той.

Погледна назад към отворената врата. Приспивателни. Значи Сафиа им е трябвала жива. Целта на мисията е била отвличане. Той поклати глава и прехапа устни, за да не се Разсмее на глас — отчасти заради удивителното постижение на Касандра, отчасти от облекчение.

Сафиа беше жива. Засега.

— Не можем да го оставим — каза Кара.

Той кимна с мисълта за проблясъка на подводницата в тъмната вода… Не им оставаше много време. Колко ли им оставаше?