Джеймс Ролинс - Пясъчна буря

Изпълнен с омраза към себе си, той затвори капака. Погълна ги пълен мрак. Спусна се слепешката по последните стъпала и цопна в локва на пода.

— Някой да има фенерче? Никой не му отговори.

— Супер! — измърмори Омаха. — Просто супер.

Нещо пробяга през краката му и изчезна сред тихички плискащи звуци. Плъхове.

01:58

Пейнтър се наведе през един от корабните прозорци. Двуместен джет профуча отдолу под издадения бак. Стрелна се почти безшумно, със заглушен двигател, оставяйки ветрилообразна следа напреко на вълните. Въпреки мрака Пейнтър позна модела, конструиран от АИОП, експериментален прототип за тайни операции.

Пилотът се бе привел ниско зад предното стъкло. Вторият човек от екипажа седеше по-изправен и обслужваше въртящата се жироскопски стабилизирана картечница в задната част. И двамата бяха с очила за нощно виждане.

Патрулният джет профуча и се скри. Дотук Пейнтър беше преброил четири. Сигурно имаше и други, които обикаляха по външен периметър. По тъмната повърхност на морето не се виждаше знак от основния атакуващ кораб, транспортирал дотук бойните екипи с джетовете. Сигурно беше пристанал за кратко близо до някой от бордовете на кораба, а после се е отдалечил на безопасно разстояние, докато стане време да прибере джетовете.

Мушна се обратно вътре.

Кара клечеше зад едното канапе и изглеждаше повече ядосана, отколкото уплашена.

Веднага щом първата експлозия разтресе кораба, Пейнтър провери коридора пред каютата. През люка към палубата забеляза кълба дим и зловеща червена светлина откъм кърмата.

Запалителна граната.

И за малко не го убиха. Мъж в черно камуфлажно облекло се бе появил внезапно в отвора, само на няколко крачки от него. Пейнтър едва успя да се мушне обратно в каютата и онзи засипа отвора с куршуми. Ако не беше металният обков по вратата на президентския апартамент, от Пейнтър да е останала само кървава каша. След като заключи вратата, той уведоми Кара за първоначалната си преценка на ситуацията.

— Превзели са комуникационния център.

— Кой?

— Не знам… някаква полувоенна група, ако съдя по вида им…

Пейнтър заряза поста си до прозореца и клекна до Кара. Вече знаеше със сигурност кой води отряда. В това нямаше никакво съмнение. Касандра. Джетовете бяха откраднати прототипи на АИОП. И самата тя сигурно бе някъде отвън. Може би дори на борда на кораба, начело на атакуващия отряд. Представи си решителния блясък в очите й, двойната бразда между веждите й, която се вдълбаваше там в мигове на крайна концентрация. Той прогони тази мисъл, изненадан от внезапната болка, нещо средно между ярост и чувство на загуба.

— Какво ще правим? — попита Кара.

— Ще стоим тук… засега.

Барикадирани в президентския апартамент, тях двамата це ги грозеше непосредствена опасност, но другите можеха да пострадат. Оманските моряци бяха обучени добре — отвърнали бяха бързо на нападението и оказваха ожесточена съпротива. Ала повечето бяха млади момчета и леко въоръжени, а Касандра със сигурност си беше написала домашното и знаеше всичките им слаби места. Корабът скоро щеше да премине в нейни ръце.

Но каква беше целта й?

Затвори очи и пое дълбоко дъх. Трябваше да спре да реагира, поне за миг, и да помисли, да се концентрира. Баща му го беше научил на няколко пекотски напева, единственият му опит да запознае сина си с племенните традиции, обикновено съпроводен с миризмата на текила и бира в дъха му. Все пак Пейнтър беше научил напевите, шептял ги бе в мрака, докато родителите му се караха, крещяха и псуваха в съседната стая. Намираше утеха и фокус в повтарянето на слова, чието значение не знаеше — и преди, и сега.

Устните му се движеха мълчаливо, отнесено. Затвори се за картечните откоси.

Отново си представи Касандра. Можеше да се досети за целта на нападението — да се добере до онова, което преследваше от самото начало. Желязното сърце. Единствената веществена улика към загадката на взрива от антиматерия. Желязното сърце, което се намираше в каютата на кураторката. Мислите му прехвърляха различни сценарии за атака, параметри на мисията…

И изведнъж, насред напева, го споходи озарение.

Скочи на крака.

От самото начало не му даваше мира нелепостта на нападението. Защо първо ще взривяват комуникационния център, вдигайки на крак екипажа? Ако беше обикновена наемническа група, би могъл да обясни липсата на предварително планиране и прецизност с липсата на опит, но ако Касандра стоеше зад всичко това…