Джеймс Ролинс - Пясъчна буря

— Детониране в два нула нула.

— Прието — каза Касандра, повтори часа и изключи връзката.

Изправи се и се обърна.

Кейн вдигна сателитен телефон.

— Кодирана линия. Само за вашите уши.

Касандра взе телефона. „Само за вашите уши.“ Това означаваше, че е някой от началниците й. Вече сигурно бяха получили доклада и за провала в Маскат. Не беше споменала подробности за странната бедуинка, която беше изчезнала сякаш в нищото. Докладът и без това беше достатъчно неприятен. За втори път не беше успяла да вземе артефакта.

Отвърна й механичен глас, електронно променен до неузнаваемост. Макар тембърът и тонът да бяха маскирани, тя знаеше на кого принадлежи. Шефът на Гилдията, известен под простичкия код „Министъра“. Изглеждаше глупава предпазна мярка, като от анимационно филмче, но Гилдията беше организирала структурата си по примера на терористичните клетки. Помежду им преминаваше информация само при необходимост, всяка имаше самостоятелен ръководител, който отговаряше пред по-висшия ешелон. Самата тя никога не се беше срещала с Министъра — виждали го бяха само трима души, тримата лейтенанти, които ръководеха презокеанския съвет. Касандра се надяваше някой ден да се издигне до този пост.

— Сив лидер — призрачният синтезиран глас използваше оперативното и име, — параметрите на мисията бяха променени.

Касандра застина. Разписанието беше като татуирано в главата й. Нищо нямаше да се обърка. Дизеловите двигатели на „Шабаб“ щяха да бъдат взривени, давайки сигнал за атаката на тежковъоръжените джетове. Щеше да ги последва боен отряд, който да помете всичко и да прекъсне комуникациите. Вземеха ли веднъж желязното сърце, корабът щеше да бъде потопен.

— Сър? Операцията започна. Планът е приведен в действие.

— Импровизирайте — отвърна механичният глас. — Музейната кураторка да бъде заловена заедно с артефакта. Разбрахте ли?

Касандра овладя изненадата си. Това не беше просто промяна. Първоначалната задача — да вземат железния артефакт — не включваше опазване живота на хората, които се намираха на борда на „Шабаб Оман“. По план си беше най-обикновена и брутална кражба, последвана от бягство. Безмилостно, кърваво и бързо. Вече започваше да преработва плана наум.

— Мога ли да попитам за какво ни трябва кураторката?

— Може да се окаже полезна за втората фаза. Първоначалният ни експерт по арабската античност се оказа… неблагонадежден. А бързината е жизненоважна за успеха, ако искаме да открием и опазим източника на тази сила. Забавянето е равно на провал. Глупаво би било да не се възползваме от таланта, който ни е подръка.

— Да, сър.

— Докладвайте след успеха. — Намек за заплаха остана да виси във въздуха след тези последни думи, които сложиха край на връзката.

Тя свали телефона.

Джон Кейн чакаше няколко крачки встрани.

Касандра се обърна към него.

— Промяна в плана. Предупредете хората си. Ние ще сме първи. — Тя погледна през прозореца над мостика на хидрофойла. В далечината обточеният с фенери платноход грееше като наниз от огнени скъпоценни камъни върху тъмната вода.

— Кога тръгваме?

— Веднага.

01:42

Пейнтър почука на вратата на каютата. Познаваше разположението на стаите от другата страна на резбованата врата от шотландски дъб. Това беше президентският апартамент, запазен за висши политици и индустриални магнати, в момента приютил лейди Кара Кенсингтън. При качването си на кораба Пейнтър беше свалил от интернет информация за „Шабаб Оман“, включително и вътрешното му разположение.

Добре е да се знае поземления план… дори когато си в морето.

Вратата отвори един от стюардите. Беше мъж на възраст, едва надвишаващ метър и шейсет, но с достойнство в стойката и движенията, подходящи за много по-висок мъж. Облечен беше изцяло в бяло — от малкото кепе без козирка до сандалите.

— Доктор Кроу — поздрави той и кимна почтително. — Лейди Кенсингтън ви очаква.

Обърна се и даде знак на Пейнтър да го последва. Минаха през преддверието към дневната. Просторната стая беше обзаведена семпло, но елегантно. Голямо антично писалище оформяше кабинет в единия край, преграден с лавици за книги. В средата на стаята имаше две канапета с дебела тапицерия в морското синьо на британския кралски флот и Два фотьойла с високи облегалки и с много възглавнички според оманската традиция в червено, зелено и бяло райе — цветовете на оманското знаме. Цялата стаята представляваше смесица от британски и омански стил като признание за историческите връзки между двете страни.