Джеймс Ролинс - Пясъчна буря

Най-впечатляващото обаче бяха широките прозорци с изглед към тъмния океан.

Кара стоеше до единия от тях като в рамка на фона на обсипаното със звезди небе и посребрените от луната води, Беше се преоблякла в мек памучен халат. Краката й бяха боси. Тя се обърна да го посрещне, уловила отражението му в прозореца.

— Благодаря ти, Яни — каза тя, освобождавайки стюарда. Щом той излезе от апартамента, Кара посочи канапето.

— Бих ви предложила нещо за пиене, но на тази проклета лодка няма капчица алкохол, както и в целия арабски свят, Пейнтър се настани на канапето, а Кара седна на единия фотьойл.

— Не е проблем. Не пия.

— Анонимни алкохолици? — попита тя.

— Въпрос на личен избор — каза той и се намръщи. Изглежда стереотипът за впиянчените индианци беше пуснал корени и в съзнанието на англичаните — не че в него нямаше известна истина. Собственият му баща беше открил по-голяма утеха в бутилката „Джак Даниелс“, отколкото в семейството и приятелите.

Тя сви рамене. Пейнтър се изкашля.

— Споменахте, че искате да поговорим за плановете ни оттук нататък?

— Разписанието ни ще бъде разпечатано и ще го пъхнат под вратата ви преди изгрев слънце.

Той примижа.

— Тогава защо е тази среднощна среща? — Откри, че е вперил поглед в босите й стъпала. Дали привикването му тук не беше продиктувано от някакви по лични причини? От информацията си за нея Пейнтър знаеше, че Кара Кенсингтън сменя мъжете като носни кърпички.

— Заради Сафиа — простичко каза тя и го свари неподготвен.

Пейнтър примигна и вдигна очи към нейните.

— Забелязах как ви гледа. — Последва дълга пауза. — Тя е по-крехка, отколкото изглежда, и по-корава, отколкото я мислите всички вие, добави той наум.

— Ако намерението ви е да я използвате, добре ще е след това да си намерите някое забравено от Бога и хората кътче на света, където да се скриете. Ако е просто заради секса, по-добре дръжте панталоните си закопчани или рискувате да изгубите важна част от анатомията си. Е, слушам ви.

Пейнтър поклати глава. За втори път в продължение на няколко часа го разпитваха за чувствата му към Сафиа — първо партньорката му, а сега и тази жена.

— Нито едното от двете, които изброихте — каза той по-рязко, отколкото възнамеряваше.

— Обяснете тогава.

Пейнтър се постара лицето му да остане непроницаемо. Не можеше да се отърве от Кара толкова лесно, колкото се беше отървал от Корал. Истината бе, че мисията му щеше значително да се улесни, ако можеше да разчита на съдействие от страна на лейди Кенсингтън, вместо непрекъснато да се бори с нейната враждебност. Въпреки това не каза нищо. Дори не можеше да измисли достоверно звучаща лъжа. Най-добрите лъжи не се отдалечават много от истината… но каква беше истината в случая? Какво изпитваше към Сафиа?

За пръв път се замисли сериозно върху този въпрос. Без съмнение я намираше за привлекателна — зелените й като изумруди очи, гладката кожа с цвят на какао, начинът, по който грейваше лицето й дори при най-леката усмивка. Но той беше срещал не една и две красиви жени в живота си. Така че какво по-специално имаше в нея? Сафиа беше умна, зряла, а и притежаваше някаква сила, за която всички други изглеждаха слепи, гранитна сърцевина, която нищо не можеше да пречупи.

Но пък като погледнеше назад, Касандра беше също толкова силна, изобретателна и красива, а бяха минали години, преди да я възприеме като обект на желание. Така че какво толкова имаше у Сафиа, което му бе влязло под кожата така бързо?

Имаше едно подозрение, но не му се искаше да го признае… дори и пред себе си.

Загледан през прозорците, Пейнтър си представи очите на Сафиа, раната зад изумруденото им сияние. Спомни си ръцете й около раменете си, когато падна от покрива на музея, беше се вкопчила в него, после въздъхна облекчено и се разплака. Още тогава нещо у нея караше ръцете му да я погалят, нещо, което събуждаше мъжа в него. За разлика от Касандра Сафиа не беше изтъкана единствено от гранит. В нея имаше сила и ранимост, имаше твърдост и мекота.

Дълбоко в сърцето си Пейнтър знаеше, че именно това противоречие го очарова повече от всичко друго. Нещо, което с удоволствие би проучил по-подробно.

— Е? — притисна го Кара след проточилото се мълчание.

Отговорът му беше спестен от първата експлозия.

01:55

Омаха се събуди с гръм в ушите. Седна стреснат в леглото, усещаше вибрациите с цялото си тяло, чуваше дрънчене то на малкия прозорец на каютата си. Знаеше, че се очаква буря. Погледна часовника си. Не бяха минали и десет минути. Твърде рано бе за бурята…