Джеймс Ролинс - Пясъчна буря

Стомахът му се сви от лоши предчувствия.

— Какво? — попита Кара, надигайки се след него. Стрелбата от другата страна на каютата беше замлъкнала зловещо. В настъпилата тишина Пейнтър чу издайническия вой.

Отиде до прозореца и подаде глава навън.

Четири джета се появиха откъм мрака… но всеки се управляваше само от пилота. Пътници нямаше. Местата отзад при картечниците бяха празни.

— По дяволите!

— Какво? — отново попита Кара, този път със страх в гласа.

— Закъсняхме.

Вече знаеше със сигурност, че взривената граната не е била знак за началото на мисията, а за нейния край.

Мълчаливо прокле глупостта си. Играта беше свършила, А той дори не беше участвал, в нея. Бяха го изиграли тотално. Позволи си този миг на гняв, после се съсредоточи върху ситуацията.

Играта може и да беше свършила, но това не означаваше непременно, че няма да има още един рунд.

Гледаше как четирите джета се приближават към кораба. Идваха да приберат последните членове на атакуващия отряд, ариергарда, чиято задача е била да взривят комуникационния център на „Шабаб“. Някой от моряците сигурно случайно бе налетял на натрапниците и това бе довело до престрелката на палубата.

Стрелбата се поднови, сякаш по-отдалеч и по-решително, близо до кърмата на кораба. Започваше отстъпление.

През прозореца Пейнтър гледаше как последният джет заобикаля отдалеч, извън обсега на стрелбата. Другите джетове, които возеха стрелци в задната си част, не се виждаха никъде. Не се чуваше и да стрелят. Бяха си заминали. Заедно с плячката.

Къде обаче?

Той отново огледа водата за основния атакуващ кораб. Трябва да беше там някъде. Но се виждаха само тъмни води. Буреносни облаци бяха закрили луната и звездите, потапяйки света в тъмнина. Пръстите му се свиха върху перваза на широкия прозорец.

Докато претърсваше с поглед водата отвън, слаб проблясък привлече вниманието му — не на повърхността, а под нея.

Наведе се още и се взря в дълбините.

Дълбоко в среднощните води слаб блясък се плъзна изпод кораба. Бавно се изниза изпод десния борд и започна решително да се отдалечава. Подводница. Защо?

Отговорът дойде едновременно с въпроса.

След края на мисията подводницата и основният атакуващ отряд се измъкваха. Оставаше само да се почисти. Да се отстранят свидетелите.

Знаеше защо са предпочели да използват подводница. За да се приближат тихо, да не бъдат забелязани…

— Минирали са кораба — каза той на глас. Пресметна наум колко време ще е нужно на една подводница да се отдалечи от зоната на взрива.

Кара каза нещо, но той не я чу.

Обърна гръб на прозореца и бързо тръгна през стаята. Престрелката беше утихнала до отделни изстрели. Ослуша се при вратата. В близост не се чуваше нищо. Отключи.

— Какво правиш? — попита иззад рамото му Кара, явно подразнена от собствения си подсъзнателен подтик да стои близо до него.

— Трябва да се махнем от този кораб.

Открехна вратата. На няколко стъпки встрани беше изходът към средната палуба. Вятърът набираше скорост — „Шабаб Оман“ навлизаше в периметъра на приближаващата буря. Платната плющяха като камшици. Въжетата се изпъваха.

Той огледа палубата, разчитайки я като шахматна дъска.

Екипажът не бе имал възможност да скъси въжетата и Да прибере големите платна. Оманските моряци бяха заклещени от огъня на двама… не, трима стрелци… прикрити зад купчина варели в другия край на средната палуба. Маскираните мъже бяха избрали идеалната позиция да отрежат достъпа до предната част на кораба. Единият от тях държеше Пушката си насочена към повдигнатата задна палуба, пазейки гърба на групата.

По-близо четвърти маскиран стрелец лежеше проснат по лице на палубата с локва кръв около главата само на няколко крачки от Пейнтър.

Той анализира ситуацията с един поглед. В също толкова добра позиция, зад натрупани палети откъм по-близката страна на средната палуба, се бяха прикрили четиримата омански фантоми. Лежаха по корем, взели на прицел стрелците, Патова ситуация. Навярно именно фантомите бяха задържали ариергарда на нападателите и не им бяха позволили да се прехвърлят през перилата.

— Хайде — каза Пейнтър и хвана Кара за лакътя. Повлече я през вратата на апартамента към стълбите надолу.

— Къде отиваме? — попита тя. — Нали щяхме да слизаме от кораба?

Той не отговори. Беше закъснял, но трябваше все пак да провери. Спусна се по стълбите до долното ниво. Къс коридор водеше до каютите за гости.