Джеймс Ролинс - Пясъчна буря

В средата на коридора под светлината на единствената лампа нечие тяло лежеше напреки на пода. По очи, също като маскирания мъж на палубата. Само че този не беше от нападателите.

Облечен само в боксерки и бяла тениска. Мъничко тъмно петно изпъкваше в средата на гърба му. Застрелян отзад, докато се е опитвал да избяга.

— Това е Клей… — потресена промълви Кара, подтичвайки след Пейнтър.

Коленичи до тялото на младежа, но Пейнтър само го прекрачи. Нямаше време да скърби. Хукна към вратата, накъдето бе тичал и дипломантът, търсейки място да се скрие или да предупреди другите. Твърде късно.

Всички те бяха закъснели.

Пейнтър спря пред вратата. Беше полуоткрехната. Електрическа светлина се процеждаше в коридора. Пейнтър се ослуша напрегнато. Нищо. Стегна се вътрешно за онова, което щеше да завари.

Кара се обърна към него, отгатнала страховете му.

— Сафиа?

02:02

Омаха протегна рязко ръка, когато корабът се надигна под него. Мракът в голямото помещение нарушаваше чувството му за равновесие. Вода се плискаше край обувките му и глезените му вече се бяха омръзнали.

Трясък се чу до него… и псувня. Явно и Дани не се справяше по-добре.

— Знаеш ли къде отиваш? — Корал попита Омаха с леден глас, който ехтеше във влажното помещение.

— Да — троснато отвърна той. Което си беше лъжа. Продължи да опипва с ръка извитата стена вляво от себе си, като се молеше да открие някаква стълба нагоре. Следващата би трябвало да ги отведе в основния складов трюм под средната палуба. Или поне така се надяваше той.

Продължиха в мълчание.

Плъхове цвърчаха възмутено и в мрака тези звуци бяха като от мокри булдози. Въображението умножаваше броя им многократно. Омаха ги чуваше как пляскат във водата по пода, бягат пред натрапниците и навярно се трупат на гневна купчина при кърмата на кораба. Беше виждал Изгризан от плъхове труп в една уличка в Калкута. Очите ги нямаше, гениталиите бяха изядени, всички меки места — нагризани. Не обичаше плъховете.

Ала страхът за Сафиа го тласкаше напред, тревогата му се усилваше от мрака и от залповете картечен огън. Кървави картини пробягваха през главата му, толкова ужасни, че бързаше да ги прогони. Защо не и беше казал за чувствата, които все още изпитваше към нея? Сега с радост би паднал на колене, стига само тя да беше жива и здрава.

Протегнатата му ръка се удари в нещо твърдо. Посегна предпазливо и усети пречки и глави на болтове. Стълба.

— Ето я — каза той с повече увереност, отколкото изпитваше. Не го интересуваше дали е прав или греши и накъде, по Дяволите, водеше стълбата. Качваше се и толкова.

Когато Дани и Корал се приближиха, той стъпи на първата пречка.

— Внимавай — предупреди Новак.

Стрелбата отгоре продължаваше. Близо. Това беше достатъчно предупреждение.

Стигна до най-горната пречка и опипа с ръка за дръжката на капака. С надеждата, че капакът не е заключен или затиснат с тежък товар, той бутна силно нагоре.

Капакът се отвори с лекота, падна навън и се удари в едва дървена подпора.

Корал му изсъска. Без думи, просто в израз на възмущение.

Благословена светлина го обля, ослепително ярка след мрака долу. Миризмата също беше освежаваща след солта и мухъла в утробата на кораба.

Прясно окосена трева.

Голяма сянка се размърда вдясно от него.

Омаха се обърна и откри, че стои срещу огромен кон, надвиснал отгоре му. Същият арабски жребец, който се беше освободил по-рано. Животното отметна глава и изпръхтя. С очи прибелени от страх, то заплашително вдигна копито, готово да стъпче внезапния натрапник, появил се в корабния му обор.

Омаха се мушна обратно, проклинайки лошия си късмет. Капакът се беше отворил право в отделението на жребеца. Забеляза и други коне в съседните отделения.

Насочи вниманието си обратно към коня, който дърпаше въжето си. Уплашеният арабски жребец беше по-надеждна охрана от всеки въоръжен пазач. Само че те трябваше да се измъкнат оттук и да стигнат до оръжията в съседния трюм.

Страхът за Сафиа вля огън в кръвта му.

С надеждата, че въжето ще удържи коня, той изскочи през капака, претърколи се по дъските и мина под преградната стена.

Скочи на крака и изтупа голите си колене.

— Побързайте!

Откри един конски чул в ярки жълти и червени цветове. Размаха го към жребеца, за да отвлече вниманието му, докато другите се измъкнат. Конят изцвили, но вместо да се разгневи допълнително от новите натрапници, той задърпа въжето, привлечен от одеялото, което се подлагаше под седлото.