Джеймс Ролинс - Пясъчна буря

— Той наистина ли ме нарече „сър“ току-що?

Кара сложи край на учтивостите, като махна на всички да влязат в двореца.

— Определени са стаи за всички ви, така че можете да се освежите преди вечеря и да си починете. — Тръгна напред и модните й обувки с висок ток затропаха по древните плочи. — Но не си правете труд да разопаковате. Тръгваме след четири часа.

— Пак ли ще пътуваме със самолет? — попита Клей Бишоп с едва скрит стон на недоволство.

Омаха го тупна по рамото.

— Не точно. Поне едно хубаво нещо излезе от кашата този следобед. — Той кимна към Кара. — Хубаво е да имаш приятели по високите етажи, особено приятели с хубави играчки.

Кара се обърна и го изгледа намръщено.

— Подготвено ли е всичко?

— Провизиите и екипировката са пренасочени.

Сафиа местеше поглед между двамата. По пътя насам Кара беше провела кратки разговори с Омаха, с британското консулство и с канцеларията на султан Кабус. Какъвто и да беше резултатът, той явно не й допадаше толкова, колкото на Омаха.

— Ами Фантомите? — попита Кара.

— Уведомени са да ни чакат там — каза Омаха и кимна.

— Фантоми ли? — попита Клей.

Преди някой да е отговорил, стигнаха до коридора, който водеше към южното крило, крилото за гости.

Кара кимна на един застинал иконом с пригладена сива коса, ръце зад гърба, облечен в черно и бяло, британец от главата до петите.

— Хенри, би ли завел гостите ни по стаите им? Вдървено кимване.

— Да, мадам. — Нещо сякаш просветна в очите му, когато се плъзнаха покрай Сафиа, но лицето му остана пасивно. Хенри служеше като главен иконом в имението още от времето, когато двете бяха деца. — Насам, ако обичате.

Групата го последва. Кара извика след тях:

— Вечерята ще бъде сервирана на горната тераса след половин час. — Думите й прозвучаха повече като заповед, отколкото като покана.

Сафиа тръгна след другите.

— Какво правиш? — попита Кара, като я хвана за ръката. — Старите ти стаи са проветрени и приготвени за теб. — Обърна се към централното крило на къщата.

Сафиа се оглеждаше, докато вървяха. Малко се беше променило. В много отношения имението беше колкото жилище, толкова и музей. Маслени картини висяха по стените, собственост на семейство Кенсингтън още от четиринадесето столетие. В центъра на стаята имаше масивна махагонова маса с антикварна стойност, внесена от Франция, също като шестетажният полилей „Бакара“, който висеше над нея. Тук се беше провело тържеството за дванайсетия рожден ден на Сафиа. Спомняше си свещите, музиката, празничната атмосфера. И смеха. Смях имаше винаги. Стъпките й ехтяха кухо, докато обикаляше дългата стая.

Кара я поведе към частното семейно крило.

Тогава беше на пет, а това беше първата й истинска стая, само за нея… и първата и самостоятелна баня. Въпреки това повечето нощи бе прекарвала сгушена до Кара в нейната стая където двете си шушукаха за бъдеще, което така и не се случи.

Спряха пред вратата.

Кара изведнъж я прегърна силно.

— Хубаво е, че пак си у дома.

Сафиа върна искрено топлата прегръдка и усети момичето зад жената, нейната най-близка и най-стара приятелка, у дома. И в този миг Сафиа почти повярва в това.

Кара отстъпи назад. Очите й грееха с отразената светлина на лампионите по стената.

— Омаха?

Сафиа пое дълбоко дъх.

— Добре съм. Мислех, че съм готова. Но да го видя лице в лице… Не се е променил.

— Това е съвсем вярно — каза Кара и се намръщи. Сафиа се усмихна и на свой ред я прегърна за миг.

— Добре съм… честно. Кара отвори вратата.

— Банята ти е готова, а в гардероба има чисти дрехи. Ще се видим на вечеря. — Тя отстъпи встрани и тръгна по коридора. Подмина старата си стая и продължи към двойната резбована орехова врата в дъното — апартаментът, предназначен за господаря на имението, обитаван преди години от баща и.

Сафиа се обърна и отвори вратата на собствената си стая. Мина през малкото антре с висок таван, използвано някога като стая за игра, а сега подредено като работен кабинет. Беше учила за държавния си изпит в тази стая. Ухаеше свежо на жасмин, любимото й цвете и аромат.

Прекоси кабинета към спалнята. Леглото с копринен балдахин изглеждаше недокоснато от далечния ден, когато беше тръгнала за Тел Авив. Този болезнен спомен изгуби остротата си, когато пръстите й се плъзнаха по копринените дипли. От другата страна имаше гардероб, близо до прозорците, които гледаха към сенчеста странична градина, потънала в здрач под залязващото слънце. Лехите бяха пообрасли малко, откакто за последно беше погледнала през тези прозорци. Имаше дори и плевели, които разбудиха в душата й чувство на загуба, за чиято дълбочина Сафиа не беше подозирала досега.