Джеймс Ролинс - Пясъчна буря

А да не забравя и битката в музея. Беше чула подробния доклад за убийството на Раян Флеминг и опита да бъде откраднато желязното сърце. Ако не беше намесата на тези двамата, всичко щеше да бъде загубено. Въпреки очевидните преструвки на доктор Кроу Кара му беше длъжница — и не само за опазването на артефакта. Погледна през пистата към отварящата се врата на терминала.

Сафиа бързаше към Лиърджета с куфарче в ръка. Ако двамата американци не бяха в музея по онова време, Сафиа със сигурност не би оцеляла.

И въпреки това приятелката й не се беше отървала съвсем невредима след онази нощ. Ужасът, кръвопролитието, смъртта бяха пречупили нещо у Сафиа. Вече не протестираше срещу включването си в експедицията, но избягваше да говори за промяната в решението си. Беше обяснила троснато — „Вече няма значение“.

Сафиа се приближи до самолета.

— Аз ли съм последна?

— Всички са на борда. — Кара посегна към багажа й. Сафиа скъси дръжката на куфара с колелца и го вдигна сама.

— Аз ще го кача.

Кара не спори. Знаеше какво има в куфара. Желязното сърце в предпазна гумирана шушулка, изработена по размерите му. Сафиа не допускаше никого до него — не за да го защити, а сякаш то беше товар, който тя трябваше да носи. Кръвният му данък беше само и единствено неин. Нейно откритие, нейна отговорност.

Вината я засенчваше като траурен покров. Раян Флеминг и беше приятел. Убит пред очите й. Заради парче желязо, което тя беше открила.

Кара въздъхна и я последва по стълбичката.

Сякаш Тел Авив се повтаряше отново.

Никой не бе успял да утеши Сафиа тогава… и сега не беше по-различно.

Кара спря на последното стъпало и погледна за последен път към облачните висини на Лондон в далечината, под първите лъчи над изплуващото от Темза слънце. Потърси в сърцето си някакво чувство на загуба. Ала откри само пясък. Това тук не беше истинският й дом. Никога не е било.

Обърна гръб на Лондон и влезе в джета.

Мъж в униформа се подаде през вратата на пилотската кабина.

— Мадам, имаме разрешение от кулата. Излитаме веднага щом кажете.

Тя кимна.

— Добре, Бенджамин.

Пристъпи в централния салон и стюардесата заключи вратата след нея. Джетът беше преустроен така, че да отговаря на нуждите й. Вътрешността на салона беше изцяло в кожа и орехов фурнир, разделена на четири сравнително самостоятелни сепарета. Свежи цветя се кипреха в кристални вази „Уотърфорд“, закрепени към масичките до креслата. Дълъг махагонов бар, антика, на която беше попаднала в Ливърпул стоеше близо до дъното на салона. Зад бара двойка врати хармоники водеха към частния кабинет и спалнята на Кара.

Позволи си една самодоволна усмивка, като видя как се повдигнаха веждите на Пейнтър Кроу, докато оглеждаше обстановката. Явно не беше свикнал на такъв лукс със заплатата си на физик, дори и с тази, която му се плащаше за работа по поръчка на правителството. Икономът на самолета му подаде напитка, вероятно газирана вода с лед. Чашата му издрънча, когато той се обърна.

— И какво… няма печени в мед фъстъци? — измърмори Кроу. — Мислех, че пътуваме в първа класа.

Усмивката й повехна, когато той се отправи към мястото до доктор Новак. Самодоволно копеле…

Всички се заеха да си намерят място, когато пилотът обяви, че излитат. Сафиа седна сама. Нейният дипломант Клей Бишоп вече си беше закопчал предпазния колан в другия край на салона и зяпаше през прозореца. На ушите му имаше слушалки, свързани с дискмен в скута му и той явно не забелязваше нищо наоколо.

Всичко изглеждаше наред и Кара тръгна към бара. Обичайното й питие я чакаше — чаша изстудено шардоне. Произведено в „Сейнт Себастиан“, френска винарна. За пръв пъти бяха позволили да го опита на шестнайсетия си рожден ден, сутринта преди лова. Оттогава тя изпиваше по една чаша всяка сутрин в чест на баща си. Завъртя чашата и вдъхна резливия букет на виното, с жилка на праскова и дъб. Дори след всичките тези години ароматът моментално я върна към онази сутрин, така натежала от обещания. Чуваше смеха на баща си, далечния лай на камилите, шепота на вятъра под изгряващото слънце.

Толкова съм близо сега… след толкова много време…

Отпи бавно, удавяйки неприятната сухота в устата си. Главата й жужеше от двете таблетки, които беше взела преди два часа, след като се събуди. С устните си усети лекия тремор на пръстите, които държаха чашата. Не биваше да смесва алкохол с успокоителни по рецепта. Но пък нали беше само една чаша шардоне! Дължеше я на баща си.