Джеймс Ролинс - Пясъчна буря

Тя облекчено затвори очи. Слава Богу!… Не би могла да се справи с още една смърт. Не и след Раян. Още няколко пъти дълбоко пое въздух.

— Добре ли сте? — попита американецът.

— Да. Но, доктор Кроу…

— Викай ми Пейнтър… Мисля, че при така стеклите се обстоятелства можем да си говорим на „ти“.

— Май тази нощ два пъти ми спаси живота.

— Така става, като виси човек покрай мен. — Макар че не можеше да я види, Сафиа лесно си представи кривата му усмивка.

— Това не е много смешно.

— По-късно ще стане. — Той отиде да вдигне пистолета на крадеца от пода.

Това напомни нещо на Сафиа.

— Онзи, дето стреля по него… беше жена. Той продължи да оглежда оръжието.

— Знам.

Оръжието беше Зиг Зауер, 45 мм, с гумиран калъф на дръжката за по-сигурен захват. Не е възможно!… Пейнтър затаи дъх и го обърна. Предпазителят беше от дясната страна. Изработен по поръчка за стрелец левичар.

Познаваше този пистолет. Познаваше и стрелеца.

Плъзна поглед по пътечката от натрошени стъкла.

Касандра.

2 декември. 06:42

Международно летище „Хийтроу“

Кара го пресрещна в началото на стълбичката към отворената врата на лиърджета. Запречи пътя и насочи вдървен пръст към фокуса на гнева си.

Гласът й придоби стоманени нотки.

— Искам ясно да се разбере, доктор Кроу, че качите ли се веднъж на този самолет, вече нямате никаква власт. Успяхте да се натресете на тази експедиция, признавам ви го, но присъствието ви определено не е по моя покана.

— Досетих се по топлото посрещане, с което ме удостои вашата глутница корпоративни адвокати — отговори американецът и нагласи на рамото си голямата си туристическа раница. — Кой би се сетил, че няколко костюмари ще дадат такъв решителен отпор.

— Явно не е било достатъчно. Ето ви тук.

Той й се усмихна криво вместо отговор, после сви рамене. Както и преди, не даде никакво обяснение защо американското правителство искаше той и партньорката му да придружат експедицията в Оман. Бяха се появили непреодолими пречки — финансови, законови, дори дипломатически. Всичко това беше допълнително усложнено от медийния цирк, развихрил се около опита за кражба.

Кара винаги бе смятала, че влиянието и е значително, но то бледнееше пред натиска върху експедицията, оказан от Вашингтон. Съединените щати имаха значителни интереси в Оман. Три седмици се беше опитвала да заобиколи бариерите им, но експедицията им беше обречена, освен ако не склонеше да съдейства.

Това, разбира се, още не означаваше, че не си е спечелила отстъпки.

— От тук насетне — твърдо каза тя, — ще бъдете под наше командване.

— Разбрано.

Краткият отговор я ядоса още повече. Оставена без избор, тя отстъпи встрани.

Той остана на мястото си.

— Не е нужно това. Целта ни тук е обща, лейди Кенсингтън. И двамата търсим едно и също.

Тя свъси вежди.

— И какво по-точно?

— Отговори… отговори на загадки. — Погледна я с тези свои пронизващи сини очи, непроницаеми, но не и студени. За пръв път Кара забеляза колко е красив. Не с красотата на модел, а по-скоро с някаква уморена мъжественост, която му идваше отвътре. Косата му беше пусната, тъмна като сянка в пет часа сутринта, макар в момента да беше шест. Долавяше миризмата на афтършейва му, мускусна с нотка на балсам. Или пък самият той си миришеше така?

Кара запази лицето си неподвижно, гласа — равен.

— И на коя загадка търсите отговор вие, доктор Кроу?

Той не мигна.

— Бих могъл да ви задам същия въпрос, лейди Кенсингтън. Каква загадка преследвате вие? Със сигурност ви води нещо повече от академичен интерес към стари гробници.

Кара смръщи още повече чело, очите й засвяткаха. Президенти на мултинационални корпорации вехнеха под този поглед. Пейнтър Кроу остана незасегнат.

Най-накрая той пристъпи напред и се качи по стълбичката на Лиърджета. Но не и преди да добави една последна загадъчна забележка:

— Струва ми се, че и двамата имаме тайни, които бихме искали да запазим за себе си… поне засега.

Тя го изгледа в гръб, докато се качваше.

Веднага го последва колежката му доктор Корал Новак. Беше висока, атлетична, с удобен сив костюм. Носеше подобна раница с лични вещи. Куфарите и екипировката на учените вече бяха натоварени. Очите на жената се плъзнаха любопитно по дължината на самолета.

Кара ги проследи намръщено, докато не се скриха вътре. Макар да твърдяха, че са обикновени физици и работят за американското правителство, тя веднага бе забелязала печата на военната подготовка, която прозираше във всичко — жилавия атлетизъм, суровия поглед, острите ръбове на костюмите им. Движеха се заедно, в унисон, небрежно и в същото време нащрек, пазеха си един друг гърбовете. Сигурно дори не съзнаваха всичко това.