Джеймс Ролинс - Пясъчна буря

Отново…

Разтърси я хлип. Притисна ръце към устата си в опит да го потисне и откри, че се задушава.

— Добре ли сте? — попита жената от една крачка разстояние.

Сафиа се сви още повече, тресеше се.

— Нищо не ви застрашава вече. Доктор Кроу ще доведе охраната всеки момент.

Тя все така се свиваше на топка в неистово търсене на безопасност.

— Май ще по-добре да… — Гласът на физичката прекъсна задавено.

Сафиа вдигна лице. Жената стоеше на една крачка от нея, с изправен, сякаш вдървен гръбнак, ръцете отпуснати, главата отметната силно назад. Сякаш се тресеше от горе до долу. Пристъп. Звукът от давене продължаваше.

Сафиа изпълзя на ръце и колене към стълбището, понеже не знаеше какво друго да направи. Какво ставаше?

Тялото на жената внезапно се отпусна и тя падна по очи на пода. В полумрака на коридора малко синьо пламъче припукваше в основата на гръбнака й. Пушек се издигаше от дрехите й. Тя лежеше неподвижно.

Всичко това нямаше никакъв смисъл.

Но когато синьото пламъче угасна, Сафиа забеляза тънка жица. Тя се виеше от падналата жена към една фигура, застанала на три метра нататък по коридора.

Още един маскиран стрелец.

Той държеше някакъв странен пистолет. Сафиа беше виждала такова устройство и преди… във филмите, не в истинския живот. Тазер. Безшумно електрошоково средство за убиване.

Сафиа продължи да пълзи заднишком по гладкия мрамор. Спомни си страха, който я бе обзел на излизане от кабинета й, когато й се стори, че чува нещо, че във византийската галерия примигва светлинка. Не е било от развинтеното и въображение.

Човекът хвърли безполезния вече тазер и тръгна към нея, Сафиа скочи на крака със скорост, родена от адреналина и паниката. Стълбището беше пред нея. Ако стигнеше до него и се добереше до охраняваната зона долу…

Нещо удари мраморния под вдясно от пръстите на краката й. Изсъска и изплю сини искри. Втори тазер.

Сафиа отскочи далеч от него и хукна към изхода. Щяха да минат няколко секунди, докато стрелецът презареди тазера… освен ако нямаше и трето оръжие. Стигна до стълбището с мисълта, че всеки миг ще я застигне светкавица. Или просто изстрел.

Не се случи нито едното, нито другото. Тя заслиза по стълбите тичешком.

Гласове я посрещнаха отдолу, викаха силно. Прозвуча изстрел, оглушителен в затвореното пространство. И долу имаше стрелци.

Сафиа инстинктивно хукна нагоре. Единствената й мисъл беше да избяга, да не спира да тича. Тичаше с всички сили по две стъпала наведнъж. Тази част от музея нямаше трети етаж.

Стълбите водеха към покрива.

Подмина първата площадка и хвана перилото да вземе завоя. На следващата площадка имаше врата. Авариен изход. Заключен отвън, но автоматично се отваряше отвътре. Отварянето му задействаше алармената система, а в момента това беше добре. Дано не го заключваха допълнително след края на приемното време за посетители на музея.

Зад нея се чуха стъпки в подножието на стълбището.

Тя се хвърли върху вратата с ръцете напред и натисна аварийната ръчка.

Заключено.

Удари с хлип стоманената врата. Не!…

Пейнтър вдигна ръце, валтерът бе на пода при краката му. Едва не го бяха застреляли в главата. Куршумът беше минал покрай бузата му, достатъчно близо, за да усети нагорещения от минаването му въздух. Само мигновеното приклякане и превъртане го бяха спасили.

Не му беше трудно да си представи как е изглеждал отстрани, клекнал до трупа на Раян Флеминг при външната врата с пистолет в ръката. Трима служители на охраната се бяха появили и беше настанал пълен хаос. Минута трескави преговори му бяха спечелили тази ситуация — пуснал пистолета си, с вдигнати ръце.

— Доктор Ал Мааз беше нападната — извика той на единия пазач. Друг проверяваше тялото, а третият говореше по радиостанцията. — Господин Флеминг е бил застрелян, когато са я отвлекли. С партньорката ми успяхме да овладеем ситуацията горе.

Никаква реакция от страна на въоръжения пазач. Сякаш беше глух. Просто държеше пистолета си, насочен към Пейнтър. Капки пот лъщяха на челото му.

Пазачът с радиостанцията се обърна и каза на колегите си:

— Трябва да го задържим в гнездото, докато пристигне полицията. Вече са тръгнали насам.

Пейнтър погледна към стълбището. Гризеше го тревога. Изстрелът трябва да се е чул горе. Дали Корал и докторката не бяха предпочели да се скрият и да изчакат?

— Ей, ти! — каза пазачът с пистолета. — Ръцете на главата. Върви натам.

Посочи към коридора обратно на стълбището. Неговият пистолет беше единственото огнестрелно оръжие, с което тримата разполагаха, а мъжът изглеждаше бегло запознат с употребата му. Държеше го твърде хлабаво и твърде ниско. Това сигурно беше единственият пистолет тук и рядко се случваше да го извадят от някой потънал в прах шкаф. Ала скорошната експлозия беше обтегнала нервите на всички.