Джеймс Ролинс - Пясъчна буря

Неочакваната й поява стресна мъжа. Пистолетът се отклони от ребрата на пленничката му. Точно това целеше Пейнтър. Не искаше онзи да застреля жената по рефлекс. Това се случваше понякога след удар по главата.

Пейнтър се изниза от сенките и замахна с лопатата.

Главата на стрелеца се пукна отстрани и тялото му се свлече безжизнено на пода, повличайки и Сафиа.

— Стойте тук — прошепна Пейнтър и се стрелна да помогне на Корал.

Нямаше нужда. Партньорката му вече се беше задействала Изпълнявайки циганско колело с опора върху свободната си ръка, тя нанесе удар с крака, уцелвайки по-близкия от двамата стрелци в коленете. Той се срина, останал без опора В същото време другата й ръка метна кинжала с удивителна точност право в основата на черепа на другия и прекъсна гръбначния му мозък. Той падна напред с пресеклив стон. Корал довърши колелото си с плавна грация, като гимнастичка, която изпълнява съчетание на земя. Токовете на ботушите й се стовариха върху лицето на първия мъж, който тъкмо се опитваше да се изправи.

Главата му политна назад, после отскочи обратно, след като се удари в мраморния под.

Тя се превъртя отгоре му, готова да го обезвреди при нужда, но той вече беше изпаднал в безсъзнание. Въпреки това Корал остана нащрек. Другият стрелец лежеше проснат по лице. Единственото движение откъм него беше пълзящата локва кръв върху мрамора. Мъртъв.

Сафиа се мъчеше да се измъкне от ръцете на мъртвия си похитител. Пейнтър й се притече на помощ.

— Ранена ли сте?

Тя седна, измъкнала се най-после изпод безжизненото тяло, отдръпна се и от протегнатата ръка на Пейнтър.

— Н-не… май не. — Погледът и се плъзна трескаво по кървавата сцена, без да спре никъде. Гласът й прозвуча така, сякаш всеки миг ще се пречупи окончателно: — О, Боже, Раян! Застреляха го… долу, на вратата.

Пейнтър погледна към стълбището.

— Има ли още стрелци?

Тя поклати глава с разширени очи.

— Аз… не знам.

Пейнтър се приближи още малко до нея.

— Доктор Ал Мааз — строго каза той, за да привлече остатъците от вниманието й. Тя беше само на крачка от шока. — Чуйте ме. Имаше ли някой друг?

Тя няколко пъти пое дълбоко въздух. От лицето и се излъчваше страх. Потръпна за последно и каза малко по-спокойно:

— Долу… — не. Но Раян…

— Ще ида да видя как е. — Пейнтър се обърна към Корал. — Остани с нея. Аз ще сляза долу и ще сигнализирам на охраната.

Наведе се и взе пистолета на нападателя — Валтер P38. Лично той не би си избрал такова оръжие. Предпочита своя Глок. В момента обаче тежестта на валтера лягаше и идеално в ръката му.

Корал пристъпи по-близо и измъкна намотка въже от купчина с отломки да върже единствения жив пленник.

— Ами нашето прикритие? — прошепна му тя и хвърли поглед към жената, която бяха спасили.

— Просто сме много находчиви учени — отговори той. Едва доловим проблясък на усмивка се появи в очите й, докато се обръщаше.

Пейнтър тръгна към стълбището. Току-виж свикнал с такъв партньор.

Сафиа проследи с поглед мъжа, докато не се скри под нивото на стълбищната площадка. Движеше се толкова безшумно, сякаш се плъзгаше по лед. Кой беше той?

Стон привлече вниманието й обратно към жената. Беше забила коляно в долната част на гърба на последния нападател. Извила бе ръцете му назад, което бе предизвикало и стона на зашеметения пленник. Бързо и вещо стегна с въжето крайниците му. Или имаше опит във връзване на телета, или беше нещо повече от обикновен физик. Отвъд това единично наблюдение любопитството на Сафиа излезе в отпуск.

Тя се съсредоточи върху собственото си дишане. Изглежда все още имаше значителен недостиг на кислород във въздуха въпреки работещите вентилатори. Пот покриваше лицето и тялото й.

Остана до стената, коленете плътно прибрани към тялото, ръцете й обвити около тях. Трябваше да устои на силното си желание да се клати напред-назад. Не й се искаше да изглежда чак толкова луда. Тази мисъл като че ли й помогна да се успокои малко. Освен това внимаваше да не поглежда към двамата мъртви. Онзи мъж щеше да вдигне тревога. Охраната щеше да пристигне с палките, фенерите и утешителното присъствие на много хора.

Междувременно коридорът си оставаше прекалено празен, прекалено тъмен, прекалено влажен. Откри, че погледът й непрекъснато се насочва към стълбището. Раян… Нападението се разигра отново пред очите й, като на филмов запис, само че без звук. Онези искаха желязното сърце, нейната находка, с която толкова се гордееше. Раян беше загинал заради находката. Заради Сафиа.