Джеймс Ролинс - Пясъчна буря

Сафиа клечеше на половината път през стъкления покрив като муха, залепнала в огледална мрежа. А паякът със сигурност идваше, привлечен от трясъка.

Трябваше да се скрие, да намери някаква дупка, в която да пропълзи.

Погледна надясно. Имаше само една дупка.

Претърколи се назад към празната стоманена рамка и водена от единствената ясна мисъл да се скрие на всяка цена, преметна крака през рамката, после провря и тялото си. Пръстите й стиснаха стоманения ръб и тя се отпусна надолу, тялото й провисна над тринайсетметровата бездна.

Завъртя се на място, така че да е с лице към предишното си скривалище до стената. Звездната нощ беше ясна и светла. През стъклото видя как маскираната глава наднича над ниския зид, оглеждайки стъкления покрив.

Сафиа затаи дъх. Погледнат отвън, покривът изглеждаше огледален заради сребристата светлина на звездите. Би трябвало да е невидима. Само че мускулите на ръцете й започваха да се схващат, острата стомана се впиваше в пръстите й. А тепърва щеше да й трябва сила, за да се изтегли обратно навън.

Погледна към тъмната зала долу. Грешка. Беше толкова високо. Единствената светлина идваше от червените охранителни лампи близо до стената. Въпреки това тя мерна строшеното стъкло под краката си. Същото щеше да сполети костите й, ако паднеше. Пръстите й стиснаха по-силно ръба, сърцето й заблъска устремно в гърдите.

Откъсна очи от пода и ги вдигна тъкмо когато стрелецът се прекачи през стената. Какво правеше той? Прехвърли се и тръгна по покрива, като внимаваше да стъпва само върху стоманените вътрешни рамки. Идваше право към нея. Как е разбрал?

После се сети. Самата тя беше забелязала покритите с пластмасови листове отвори в покрива. Те бяха като липсващи зъби в бляскава усмивка. Само един отвор не беше покрит. Стрелецът сигурно се е досетил, че жертвата му е паднала вътре, и сега идваше да провери. Движеше се бързо, съвсем различно от нейното паникьосано пълзене. Приближаваше се към скривалището й с пистолет в ръка.

Какво можеше да направи? Нямаше къде да избяга. Просто да се пусне? Поне сама ще е избрала смъртта си. Сълзи изпълниха очите й. Пръстите я боляха. Трябваше само да се пусне, нищо повече. Но пръстите й отказваха да се разтворят. Паниката я беше вдървила до последното мускулче. Висеше си там, докато мъжът пресече и последното пано.

Забеляза я и се дръпна стреснато назад, после се втренчи в нея.

Засмя се ниско и мрачно.

Този смях стресна Сафиа.

Пистолетът се насочи към челото и.

— Кажи ми комбинацията…

Прозвуча пистолетен изстрел. Изтрещя счупено стъкло.

Сафиа изпищя, изпусна рамката с едната си ръка и увисна на другата. Рамото и пръстите й се усукаха болезнено. Едва тогава забеляза стрелеца на пода долу. Позната фигура. Американецът.

Стоеше с широко разтворени крака и се целеше в нея.

Тя обърна лице нагоре.

Стъкленото пано, върху което беше стоял нападателят, се беше напукало на хиляди парченца и още не се беше разпаднало само заради специалната си обработка. Крадецът се препъна назад и изпусна пистолета. Той литна високо, после се удари силно в напуканото пано. Падна през счупеното стъкло и оттам се запревърта през метрите до мраморния под долу, Крадецът хукна по покрива обратно към ниската стена.

Отдолу американецът стреляше ли, стреляше, стъклени пана се чупеха по пътя на куршумите му. Ала крадецът неизменно оставаше една стъпка напред. Най-накрая стигна до стената и се скри зад нея. Изчезна.

Американецът изруга на висок глас. Затича се и застана под Сафиа, която висеше на една ръка като някакъв прилеп под тавански греди. Само че за разлика от прилепите нямаше криле.

Опита да се хване и с другата ръка за стоманената рамка. Наложи се да се залюлее леко, но накрая все пак успя.

— Държите ли се? — загрижено попита американецът.

— Май нямам голям избор — ядно извика тя. — Нали?

— Ако залюлеете крака — предложи той, — може би ще успеете да ги преметнете през съседната рамка.

Тя разбра какво има предвид. Пое дълбоко дъх… и с тих вик залюля крака, сви колене и ги преметна през гредата.

Болката в ръцете й намаля незабавно с намалената тежест. Наложи се да стисне устни, за да не извика от облекчение.

— Охраната вече се качва при вас.

Сафиа изви врат надолу да погледне американеца. Откри, че ако говори, по-лесно ще удържи желанието да завие като вълк срещу луната.

— Колежката ви… тя…

— Добре е. Поразтърсена е, хубавата й блуза вече за нищо не става, но ще се оправи.