Джеймс Ролинс - Пясъчна буря

Омаха погледна към брат си да види дали не се майтапи. Дани надничаше над рамото си.

— Сивото беемве, четири коли назад.

— Сигурен ли си?

— Беемве е — убедено каза Дани. А Дани — типично юпи, което обожаваше всичко произведено в Германия — разбираше от коли. — Забелязах същата кола паркирана близо до хотела ни, после пак я видях на входа към паркинга пред природонаучния музей.

Омаха присви очи.

— Може да е съвпадение… същата марка, но различни коли.

— Пет-четиридесет-и. Хромирани тасове по поръчка, тонирани стъкла. Дори…

Омаха го прекъсна.

— Дрънкаш като продавач на коли в автосалон. Стига толкова, вярвам ти.

Но ако наистина ги следяха, възникваше един много важен въпрос.

Защо?

Замисли се отново за кръвопролитието и насилието в Британския музей. Дори тукашните вестници бяха писали за него. Кара го беше предупредила да бъде много внимателен и да не вдига шум около експедицията. Той се наведе напред.

— При следващата пресечка свий надясно — каза на арабски. Надяваше се или да се отърве от опашката, или поне окончателно да се убеди, че ги следят.

Шофьорът не му обърна внимание и продължи право напред.

Омаха усети как стомахът му се свива от внезапен пристъп на паника. Опита да отвори вратата. Беше заключена.

Подминаха отбивката към летището.

Бах все така се лееше от колоните.

Той дръпна отново дръжката на вратата.

По дяволите!

12:04

Над Средиземно море

Сафиа гледаше книгата в скута си, сляпа за думите. През последния половин час не беше обърнала и една страница. Напрежението опъваше нервите й. Мускулите на раменете й се бяха свили на възли, а зъбите я боляха от тъпото главоболие.

Погледна навън към облените в слънце сини простори. Без нито едно облаче. Огромно празно платно. Сякаш напускаше един живот и пътуваше към друг.

Което до голяма степен беше точно така.

Изоставяше Лондон, апартамента си, каменните зидове на Британския музей, всичко, което през последните десет години беше смятала за сигурно пристанище. Но тази сигурност се беше оказала илюзорна, толкова крехка, че се разби само за една нощ.

Ръцете и отново се бяха оцапали в кръв. Заради нейната работа.

Раян…

Сафиа не можеше да изтрие от спомените си краткия проблясък на изненада в очите му, когато куршумът го отдели от този свят. Минали бяха седмици, а тя все още често изпитваше нужда да мие лицето си, понякога посреднощ. Кафяв сапун и студена вода. Нищо не отмиваше спомена за кръвта.

И макар да си даваше сметка за илюзорната природа на сигурността, обещана й от Лондон, градът все пак се беше превърнал в неин дом. Там тя имаше приятели, колеги, любима книжарница, кино, в което прожектираха стари филми, кафене, където сервираха съвършеното капучино с карамел. Животът й се беше вписал в улиците на Лондон.

А да не забравя и Били. Беше оставила котарака си при Джулия, биоложка от Пакистан, която живееше под наем в апартамента под нейния. Преди да тръгне, Сафиа бе шепнала дълги обещания в ухото на котарака, обещания, които се надяваше да изпълни.

И въпреки всичко Сафиа се притесняваше до мозъка на костите си. Част от тревогата й беше необяснима, нещо като всепоглъщащо усещане за зла орис. Тя плъзна поглед из салона. Ами ако всички тях ги сполети съдбата на Раян, ако свършат в градската морга, а после ги погребат в някое студено гробище с падането на първия сняг?

С това тя просто не можеше да се справи.

Дори мисълта за това превръщаше вътрешностите и в лед. Дишането дереше болезнено стегнатото гърло. Ръцете й започваха да треперят. Сафиа се помъчи да спре навреме вълната от паника, чиито признаци познаваше толкова добре. Концентрира се върху дишането си, насочвайки мислите си навън, далеч от собствения си уплашен център.

Приспивното жужене на двигателите беше накарало всички други да свалят назад облегалките на креслата си и да поспят малко, докато летяха на юг. Дори Кара се беше оттеглила в частните си покои — но не за да дремне. Приглушен шепот стигаше до Сафиа през вратата. Кара се готвеше за пристигането им, уреждайки последните досадни подробности. Спеше ли въобще напоследък?

Някакъв шум привлече вниманието на Сафиа. Пейнтър Кроу стоеше до креслото й, появил се там сякаш с магия. Носеше висока чаша с ледена вода в едната ръка, а с другата й подаде малка кристална чашка, пълна догоре с кафеникава прозрачна течност. Бърбън, ако се съдеше по миризмата.

— Изпий го.