Джеймс Ролинс - Пясъчна буря

— Не ис…

— Просто го изпий. Не сърбай. Глътни го наведнъж. Ръката й се вдигна и взе чашката, по-скоро защото я беше страх да не се разлее, отколкото от желание да изпълни заръката му. Не бяха говорили от онази кървава нощ, освен дето тя му беше благодарила набързо, след като я бяха спасили.

Той се настани на съседното място и махна към питието в ръката и.

— Давай.

За да избегне спора, тя вдигна чашата и изля съдържанието и в гърлото си. То я изгори по целия си път надолу, изпълни ноздрите й, после се слегна с огнена топлина в стомаха й. Върна му чашата.

Той размени празната за високата чаша с водата.

— Газирана вода с лимон. Сърбай по малко.

Сафиа го направи, като държеше чашата с две ръце.

— По-добре ли си? Тя кимна.

— Нищо ми няма.

Кроу я гледаше, облегнат на едно рамо, за да вижда лицето й. Тя предпочиташе да не го поглежда в очите и погледът и се задържа върху протегнатите му крака. Той кръстоса глезени и чорапите му се показаха. Черни.

— Не си виновна ти.

Тя застина. Толкова ли личеше чувството й за вина? Смути се.

— Не си — повтори той. В гласа му нямаше загриженост, с каквато други се бяха опитвали да я успокоят — колеги, приятели, дори полицейският психолог. Гласът на Пейнтър беше само и единствено делови.

— Раян Флеминг се е озовал на лошо място в лош момент. И толкова.

Очите й се стрелнаха към него, после се отклониха отново, Усещаше жегата в него, също като бърбъна, топъл като уиски и мъжествен. Намери сили да заговори, да възрази.

— Раян нямаше да е там… ако… ако аз не бях останала да работя толкова до късно.

— Глупости!

Категоричността му я стресна. Пейнтър продължи:

— Флеминг беше в музея заради нас. Заради Корал и мен. Присъствието му там през онази нощ нямаше нищо общо с теб или с артефакта, който ти откри. Нас ще обвиниш ли?

Част от нея ги обвиняваше, малка част. Въпреки това Сафиа поклати глава, защото знаеше чия е истинската вина.

— Крадците искаха да се докопат до сърцето, което аз открих.

— Аз пък съм сигурен, че това не е първият опит за кражба от музея. Ако не се лъжа, само преди четири месеца са се опитали да отмъкнат един етруски бюст. Крадците се вмъкнали през покрива.

Сафиа остана с наведена глава.

— Раян беше шеф на охраната, вършеше си работата. Знаел е какви рискове поема.

Макар да не беше напълно убедена, стегнатият възел в стомаха й се поотпусна малко. Но пък може и да беше от алкохола.

Ръката му докосна нейната.

Тя се дръпна като опарена, но американецът не се отказа. Хвана ръката й в шепите си, топли дори след студената чаша с газирана вода.

— Лейди Кенсингтън може и да не одобрява участието ни в тази експедиция, но просто исках да знаеш, че не си сама. Заедно ще се погрижим за всичко.

Сафиа кимна бавно, после издърпа ръката си, смутена от тази неканена близост, от вниманието, оказано й от мъж, когото почти не познаваше. Все пак стисна двете си ръце да запази топлинката.

Той се облегна назад, навярно усетил смущението й. Очите му грееха весело.

— Гледай просто да висиш наоколо… вече знам, че много те бива в това.

Сафиа си представи как виси и се полюшва от покрива на музея. Каква гледка е била само! И напук на всичко една усмивка повдигна крайчетата на устните й, първата след онази ужасна нощ.

Пейнтър я погледна изпитателно, изражението му сякаш казваше „Ето че можеш“. Стана.

— По-добре да опитам да поспя… същото важи и за теб. С мисълта, че нещо такова може и да се окаже по силите и сега, тя го проследи с поглед как крачи безшумно по застлания с килим под на салона към мястото си. Вдигна пръст и докосна бузата си, докато усмивката й угасваше. Топлината на бърбъна все още я грееше издълбоко и й помагаше да открие центъра на тежестта си. Как е възможно нещо толкова простичко да и донесе толкова голямо облекчение?

Ала Сафиа разбираше, че облекчението се дължеше не толкова на алкохола, колкото на милото отношение. Беше забравила какво е това. Не и се беше случвало от…

12:13

Омаха се сви ниско на седалката и ритна с два крака преградата, която ги делеше от шофьора на таксито. Без успех. Все едно да рита стомана. Бронирано стъкло. Удари с лакът страничния прозорец.

Бяха попаднали в капан. Похитени.

— Все още ни следват — каза Дани и кимна назад към следващото ги беемве седан, на петдесетина метра зад тях. Неясни фигури се виждаха на предните и задните места.

Таксито се движеше през жилищен квартал с хубави къщи, всичките боядисани в различни оттенъци на бялото. Слънцето се отразяваше ослепително в мазилката им.