Джеймс Ролинс - Пясъчна буря

Сафиа застана отстрани на топката, стъпи стабилно, вдигна длани, пое за последно дъх и натисна.

Токовият удар от зареденото желязо я разтърси, дъги затанцуваха по тялото и към краката, главата и отскочи назад, костите й сякаш пламнаха. Натискът й, подсилен от конвулсията, се предаде на сферата и я освободи.

Но когато контактът се прекъсна, една последна енергиина дъга изплющя като бич и я отхвърли я силно назад. Главата й се удари в стената зад нея. Светът потъмня и тя изгуби съзнание.

Сафиа!

Омаха не можеше да диша. Видял беше ярката енергийна дъга, която я подхвърли като парцалена кукла. После Сафиа падна тежко, съвсем видима, заземена. Не мърдаше.

В безсъзнание, поразена от токов удар или мъртва? 0, Боже…

Той се обърна.

Пейнтър го стисна за лакътя.

— Къде си тръгнал, по дяволите?

— Трябва да стигна до нея. Пръстите го стиснаха още по-силно.

— Бурята ще те убие, преди да си направил и две крачки. Кара се приближи.

— Омаха… Пейнтър е прав.

Касандра стоеше до перилото и наблюдаваше всичко през проклетите си очила.

— Докато не се движи, не би трябвало да пострада от мълниите. Обаче не мисля, че мястото ще е безопасно, когато сферата стигне до езерото. Прекалено открито е.

Омаха видя, че сферата почти е стигнала до езерото. А там исполинските сили вилнееха. Пясъчен часовник стърчеше сред просторната пещера. Торнадо от електричество се спускаше за среща с издигаща се фуния вода.

И топката се търкаляше натам.

Мълнии я преследваха и я пронизваха.

— Трябва да опитам! — каза Омаха и се изскубна. Хукна надолу по стълбите.

Пейнтър го следваше по петите.

— Дявол да те вземе, Омаха! Не похабявай напразно живота си!

Омаха прескочи последните стъпала.

— Животът си е мой.

Плъзна се към входа, загуби равновесие и падна по задник. Изхлузи трескаво ботушите си. Левият му глезен, изкълченият, възрази остро на това грубо отношение.

Пейнтър го гледаше намръщено.

— Не е в това въпросът. Сафиа те обича. Ако наистина те е грижа за нея, не прави това.

Омаха свали чорапите си.

— Нямам намерение да се самоубивам. — Изпълзя на колене до входа, загреба шепи пясък от пътеката и ги изсипа в чорапите си.

— Какво правиш?

— Правя си пясъчни обувки. — Омаха се наведе назад, както беше седнал, напъха краката си в чорапите и разпредели пясъка равномерно по целите си стъпала.

Пейнтър го гледаше напрегнато.

— Защо не го… тогава нямаше да се наложи Сафиа да…

— Защото чак сега се сетих. Неволята е майката на проклетата изобретателност.

— Идвам с теб.

— Няма време. — Омаха посочи към босите крака на Пейнтър. — Нямаш чорапи.

И хукна навън, като се пързаляше и залиташе по пясъчната пътека. Стигна до края и и продължи по стъклото. Не беше толкова уверен в успеха на плана си, колкото го беше представил пред Пейнтър. Мълнии се забиваха ослепително около него. Паниката прикачи криле на краката му. От пясъка в чорапите стъпалата го боляха. Глезенът го пронизваше при всяка стъпка.

Но той продължи да тича.

Касандра трябваше да признае, че тези хора си ги бива. Определено не им липсваше кураж. Гледаше лудия спринт на Омаха по улиците долу. Беше ли я обичал някой мъж така, с цялото си сърце?

Видя, че Пейнтър се връща, но не погледна към него.

Бих ли го позволила на него?

Погледна към сферата, която изпълни последните си няколко скока и се търкулна право към езерото, обвита от сини енергии. Имаше да довърши нещо тук. Обмисли всички варианти, прецени възможностите, в случай че оцелееха след следващата минута. Продължаваше да натиска с пръст бутона.

Видя как Пейнтър напрегнато гледа Сафиа и тичащия Омаха.

И тя, и Пейнтър бяха загубили.

При брега на езерото сферата подскочи за последно, литна и цопна във водата.

Омаха стигна до Сафиа. Тя лежеше и не мърдаше. Мълнии валяха навсякъде около него. Но той виждаше само Сафиа.

Гърдите и се надигаха и спадаха. Жива беше.

Откъм езерото се чу силен плясък.

Дълбочинният заряд беше пуснат.

Нямаше време. Трябваше да се скрият някъде.

Вдигна Сафиа на ръце и се завъртя. Трябваше да внимава да не я допре до каквато и да било повърхност. Понесъл отпуснатото и тяло, главата й облегната на рамото му, той пристъпи към входа на къща, останала недокосната при бомбардировката, и се мушна вътре. Къщата нямаше да го защити от смъртоносните статични мълнии, но Омаха можеше само да гадае какво ще се случи, когато сферата стигне до езерото. Покрив над главата му звучеше добре.