Джеймс Ролинс - Пясъчна буря

Те всички зяпнаха.

— Вторичните трусове сигурно са пропукали изворите на земна вода — каза Дани. — Някоя от глобалните системи.

Езерото бързо се пълнеше.

— Това място ще се наводни — каза Пейнтър. — Трябва да се махнем оттук.

— От огън се натресохме на вода — недоволно измърмори Омаха. — Става все по-хубаво и по-хубаво.

Сафиа помогна да съберат децата. Изнесоха се възможно най-бързо от двореца. По-младите мъже Шахра помагаха на стариците Рахим.

Докато стигнат до подножието на стълбите, езерото вече беше преляло над първоначалните си брегове и наводняваше долната част на града. А гейзерът продължаваше да шурти.

Най-силните мъже минаха напред с фенерчета в ръка. Големи скални късове и купчини камъни препречваха на места прохода. Мъжете имаха грижата да отворят пътека между тях.

Останалите от групата изчакваха, придвижваха се през разчистените участъци, пропълзяваха през препятствията, по-силните помагаха на по-слабите.

После откъм върха се чу вик. Вик на радост.

— Уррааа!

Вик, който Сафиа чу с облекчение.

Свобода!

Групата се нижеше бързо по стълбището. Пейнтър ги чакаше горе. Помогна да я издърпат навън. Посочи и нещо с ръка, после се наведе да помогне на Кара зад нея.

Платото беше неузнаваемо. Превърнало се беше в купчина отломки. Сафиа се огледа. Ветровете духаха силно, но бурята беше отминала, енергията й — всмукана и потопена от огнената буря долу. Пълна луна грееше на небето, обливайки света в сребристо.

Капитан Ал Хафи и посочи с лъча на фенерчето да мине по една пътечка надолу сред натрупаните камънаци, за да направи място за другите. Хора продължаваха да излизат от прохода.

След малко групата се спусна по каменистия склон и излезе на пясъка. Пясъчният въртоп беше изкопал падина, чиито склонове се спускаха към платото на километри околовръст. Минаха покрай обгорените останки на трактора й камионите. Пейзажът беше нашарен с драскулки стопен пясък, който още димеше в нощния въздух.

Пейнтър се затича към преобърнатия трактор. Покатери се в кабината, изчезна за известно време, после излезе отново с лаптоп в ръка. Компютърът изглеждаше повреден, куфарчето му беше обгорено.

Сафиа вдигна вежди учудено, но той така и не и обясни защо е избрал да спаси именно това.

Продължиха напред през пустинята. Зад тях от платото извираше вода и бавно пълнеше падината.

Сафиа вървеше с Омаха и го държеше за ръка. Хората си говореха шепнешком. Сафиа забеляза Пейнтър, който вървеше сам.

— Само за минутка — каза тя, стисна ръката на Омаха и я пусна.

Тръгна към Пейнтър и влезе в крачка с него. Той я погледна, в очите му — изненада.

— Пейнтър, аз… исках да ти благодаря.

Той се усмихна, меко и всъщност едва доловимо.

— Не ми дължиш благодарност. Това ми е работата.

Тя вървеше редом с него и знаеше, че той прикрива много по-дълбоко чувство. То прозираше в очите му, в начина, по който избягваше да срещне погледа и.

Тя погледна към Омаха, после отново към Пейнтър.

— Аз… ние…

Той въздъхна.

— Сафиа, ясно ми е.

— Но…

Той обърна лице към нея, сините му очи — наранени, но уверени.

— Ясно ми е. Наистина. — И кимна към Омаха. — Той е добър човек.

Искаше й се да му каже хиляда неща.

— Върви — тихо каза той с онази мека, изстрадана усмивка.

Понеже нямаше думи, които наистина да го утешат, Сафиа се върна при Омаха.

— Какво беше това? — попита той, като се опита думите му да прозвучат небрежно, но не постигна дори минимален успех.

Тя го хвана отново за ръката.

— Казахме си довиждане…

Групата се изкачи до билото на пясъчната падина. Зад тях вече се беше образувало истинско езеро, останките на платото едва се виждаха в центъра му.

— Има ли причина да се притесняваме дали всичката тази вода съдържа антиматерия? — попита Дани, когато спряха на билото.

Корал поклати глава.

— Комплексите от антиматерия и бакиболове са по-тежки от обикновената вода. Бакиболовете би трябвало да са потънали при оттичането на езерото в големия извор долу. С времето ще се смесят с водата в обширната подземна система и бавно ще се анихилират. Без да причинят някакъв катаклизъм.

— Значи това е краят — каза Омаха.

— Краят и на нашите способности — добави Лу’лу, застанала между Кара и Сафиа.

— Какво искаш да кажеш? — попита стресната Сафиа.

— Благословиите вече ги няма. — Без тъга, само с простичко примирение.

— Сигурна ли си? Лу’лу кимна.