Джеймс Ролинс - Пясъчна буря

— Пейнтър!…

Той забеляза кръпка пясък в двора долу. Скочи и падна тежко, лошо, глезенът му се изкриви, плъзна се. Нищо работа. Стана и разрита пясъка, рехава пътека, по която да стигне до нея.

Строполи се на колене до Касандра. Усещаше мириса на горящата и плът.

— Касандра…? Господи!

Тя му подаде предавателя, лицето и се гърчеше в агония.

— Не мога да го държа повече. Стискай…

Той грабна юмрука й в своя.

Тя отпусна пръсти, оставяйки на него да натиска пръста и върху бутона. Отпусна се на гърдите му, панталоните и пушеха. Кръв се ливна там, където обгорената кожа се срещаше със стъклото — яркочервена кръв, артериална.

— Защо? — попита той.

Тя не отвори очи, само поклати глава, — …ти дължа.

— Какво?

Тя отвори очи и срещна погледа му. Устните й помръднаха в шепот.

— Ще ми се да можеше да ме спасиш.

Пейнтър знаеше, че не за преди няколко мига говори тя… а за времето, когато още бяха партньори. Очите и се затвориха. Главата й падна на рамото му.

Той я прегърна.

После тя си отиде.

Сафиа се събуди в ръцете на Омаха. Помириса потта по врата му, усети треперенето на ръцете му. Той я стискаше здраво. Клечеше на пети, гушнал я в скута си. Как се беше озовал Омаха тук? И къде беше това „тук“? Спомените се върнаха отведнъж. Сферата… езерото… Тя се помъчи да се освободи. Движението и стресна Омаха. Загуби равновесие, подпря се с ръка, после я дръпна рязко. — Саф, не мърдай, моля те.

— Какво стана?

Лицето му беше напрегнато до крайност.

— Нищо особено. Но нека видим дали си спасила арабския свят. — Той се изправи, без да я изпуска, и излезе през вратата.

Сафиа позна мястото, където беше заседнала сферата. И двамата погледнаха към езерото. Повърхността му още се въртеше. Таванът горе плющеше в пламъци.

Сърцето й се сви.

— Нищо не се е променило.

— Скъпа, ти току-що проспа изгаряща вихрушка и силно земетресение.

Сякаш в потвърждение нов остатъчен трус разтърси сградите наоколо. Омаха пристъпи назад, но трусът утихна. Той отново погледна към езерото. — Виж бреговата линия.

Тя обърна глава. Водата се беше отдръпнала навътре с двайсетина метра.

— Нивото на водата спада. Той я притисна по-силно.

— Ти успя! Езерото явно се оттича в някоя от подземните цистерни, за които говореше Корал.

Сафиа вдигна поглед към бурята при тавана. Тя също утихваше бавно, заземяваше се. Плъзна очи по тъмнеещия град. Толкова много разрушения! Но още имаше надежда.

— Няма мълнии — каза тя. — Мисля, че огнената буря свърши.

— Няма да рискувам. Хайде. — Той я повдигна малко по-високо в люлката на ръцете си и тръгна нагоре към двореца.

Тя не възрази, но скоро забеляза, че Омаха примижава при всяка стъпка. — Какво има?

— Нищо. Просто имам пясък в обувките.

Пейнтър ги видя да идват.

Омаха носеше Сафиа.

Извика им, когато стигнаха двора.

— Омаха, електрическите разряди свършиха. Можеш да пуснеш Сафиа.

Омаха мина покрай него.

— Само от другата страна на прага.

До който така и не стигна. Шахра и Рахим се събраха около тях в двора, поздравяваха ги и им благодаряха. Дани прегърна брат си. Изглежда му каза нещо за Касандра, защото Омаха погледна към трупа и.

Пейнтър го беше покрил с един плащ. Вече беше дезактивирал детонатора и бе изключил приемника. Нищо не заплашваше Сафиа.

Той огледа събралите се хора. Като се изключат множеството натъртвания, ожулвания и леки изгаряния, всички се бяха измъкнали невредими от огнената буря.

Корал се изправи. Държеше един от гранатометите — допря тока на колан към него и токата се прилепи. Видя, че я гледа.

— Намагнитизиран се е — каза тя и го хвърли настрани. — Някакъв вид магнитен импулс. Интересно.

В този миг нов вторичен трус разтърси мястото, достатъчно силен да разтроши поредната колона, отслабена от първото земетресение. Колоната се строполи с гръмотевичен трясък.

Това отрезви всички и им напомни за опасностите, които още ги дебнеха тук.

Сякаш да подчертае това, басов грохот се разнесе откъм ниското и разтърси стъклото под краката им. Придружаваше го нисък звук, като от мотриса в метро.

Никой не помръдна. Всички бяха затаили дъх.

И тогава от езерото изригна гейзер, издигна се колкото триетажна сграда, дебел като двестагодишен дъб.

Преди това езерото се беше отцедило до размерите на малък басейн, една четвърт от първоначалната му големина. Чудовищни пукнатини шареха дъното му, като гледано отвътре спукано яйце. Сега водата се изливаше обратно вътре.