Джеймс Ролинс - Пясъчна буря

Движението разбуди Сафиа.

— Омаха…

— Тук съм, маце… — Той клекна, гушна я на коленете си, едва запазваше равновесие върху пясъчните си чорапи. — Тук съм.

Когато Омаха и Сафиа се скриха в една сграда, Пейнтър премести погледа си към водния гейзер, изригнал от езерото при удара на желязната сфера. Сякаш топката беше пусната от Емпайър Стейт Билдинг. Гейзерът се насочи главоломно към тавана, разливайки се навън, водните капки се запалваха при контакта си с ослепителната буря и падаха надолу като течен огън.

Анихилираща се антиматерия.

Водовъртежът в езерото се разтърси. Водната фуния се загърчи.

Горе обаче въртопът от статичен заряд продължаваше смъртоносното си спускане.

Пейнтър се съсредоточи върху езерото.

Водовъртежът бавно се връщаше към първоначалния си ритъм, обирайки приливните вълни от сблъсъка.

Нищо не се случваше.

Огън от гейзера се разпиля над езерото и подпали малки участъци, които бързо угасваха, връщайки се към равновесното си състояние. Природата обича равновесието.

— Топката сигурно още се търкаля — каза Корал, — търси най-ниската точка на дъното. Колкото по-дълбока е водата, толкова по-добре. Голямото налягане ще помогне да се отключи локализираната верижна реакция и ще насочи силата й надолу.

Пейнтър се обърна към нея.

— Мозъкът ти е като изчислителна машина. Тя сви рамене.

— Какво мога да направя? Дани стоеше до нея.

— И ако сферата стигне до най-ниската точка, това ще е най-доброто място да се пропука стъклото над някоя цистерна със земна вода, така че езерната вода да се отцеди.

Пейнтър поклати глава. Търкулнало се гърнето и си намерило похлупака.

Касандра разкърши рамене до Кара. Петимата бяха последните, останали на балкона. Лу’лу беше завела Рахим в задните стаи на долния етаж. Капитан Ал Хафи и Барак бяха направили същото с неколцината мъже Шахра.

— Нещо става — каза Касандра.

В езерото кръпка черна вода излъчваше червеникаво сияние. Не беше отражение. Сиянието идваше от дълбините. Огън под езерото. За частта от секунда, докато насочат погледите си натам, червенината се ливна във всички посоки.

Чу се дълбок, звучен грохот.

Цялото езеро се вдигна близо метър нагоре и падна обратно.

Концентрични вълни се разляха от центъра му навън. Растящата водна фуния се срина.

— Бягайте долу! — изкрещя Пейнтър. Твърде късно.

Някаква сила, нито вятър, нито ударна вълна, изригна навън, заравни езерото, разля се във всички посоки, тикайки пред себе си стена от нагорещен въздух.

Връхлетя.

Пейнтър, наполовина скрит зад един ъгъл, бе ударен косо в рамото. Краката му се отделиха от пода и той полетя към другия край на стаята сякаш върху огнени криле. Другите бяха поразени в гръб. Удариха се вкупом в отсрещната стена. Пейнтър стискаше здраво очи. Дробовете му горяха от единственото вдишване.

После се свърши.

Горещината изчезна.

Пейнтър се изправи на крака.

— Трябва да се скрием — изграчи той, като ръкомахаше напразно.

Последва земетресение.

Без предупреждение.

Като се изключи един оглушителен трясък, сякаш Земята се разцепваше на две. После дворецът подскочи нагоре, строполи се обратно, всички се сринаха на пода.

Трусът се засилваше. Кулата се разтресе, наклони се на едната страна, после на другата. Издрънча стъкло. Горен етаж на кулата се срина. Колони се чупеха и падаха, някои в града, други във водите на езерото.

През цялото време Пейнтър лежеше по корем.

Силен трясък като от разцепено избухна до ухото му. Той обърна глава и видя целия балкон зад арката да се отделя и да пада навън. Нечия ръка замаха трескаво.

Касандра. Не беше блъсната през вратата като другите — вълната я беше притиснала към външната стена на двореца.

Сега падна заедно с балкона. Ръката й още стискаше детонатора.

Пейнтър запълзя към нея.

Стигна до ръба и огледа земята отдолу. Касандра лежеше просната сред изпотрошени стъкла. Не беше паднала от много високо. Лежеше по гръб, стиснала детонатора на гърдите си.

— Още е у мен! — извика дрезгаво към него, но той не успя да прецени дали думите и бяха предназначени да го заплашат, или да го успокоят.

Тя с мъка стана на крака.

— Дръж се — викна Пейнтър. — Слизам. — Недей…

Мълния се заби до краката й. Стъклото отдолу се стопи. Тя падна в локвата и потъна до бедрата, преди стъклото да се втвърди.

Не изпищя, макар че цялото й тяло се сгърчи от болка. Плащът и се подпали. Все още стискаше детонатора в юмрук, притиснат до шията й. Най-накрая простена.