Джеймс Ролинс - Пясъчна буря

— Ликра и коприна. Тях няма да сваля. Лу’лу сви рамене.

— А сега се отпусни. Отвори място за мир и покой. Сафиа пое дълбоко въздух няколко пъти. След годините на панически пристъпи беше усвоила различни методи да открива собствения си център. Ала тук уменията й изглеждаха жалки на фона на страхотния натиск.

— Трябва да имаш вяра — каза ходжата. — В себе си. В кръвта си.

Сафиа вдиша дълбоко. Хвърли поглед назад към двореца, към Омаха и Пейнтър. В очите им прочете нуждата им да и помогнат. Но тази пътека беше нейна. За да я извърви сама. Знаеше го с нещо отвъд пулса на сърцето си.

Обърна се напред, решена и уплашена. Толкова много кръв се беше проляла в миналото. В Тел Авив… в музея… по дългия път дотук. Тя беше довела тук всички тези хора. Повече не можеше да се крие. Трябваше да извърви пътеката.

Затвори очи и остави всички съмнения да се оттекат.

Това беше нейната пътека.

Успокои дишането си, оставяйки контрола да отстъпи пред един по-естествен ритъм.

— Чудесно се справяш, дете. А сега хвани ръката ми. Сафиа посегна и стисна признателно ръката на старицата, изненадана от силата, която откри там. Покоят в душата й набираше сила. Ходжата стисна пръстите й, сякаш да и вдъхне кураж. Докосването й беше познато, допир от миналото. Ръката на майка й. Топлина се разля от тази връзка. Изпълни тялото й.

— Тръгвай — прошепна ходжата. — Довери ми се.

Това беше гласът на майка й. Спокоен, решителен, вдъхна й кураж.

Сафиа се подчини. Босите й стъпала пристъпиха от пясък върху стъкло. Единият крак, после другият. Излезе извън пътеката с ръка назад, стиснала ръката на майка си.

— Отвори очи.

Тя го направи, като дишаше равномерно и къташе топлината на майчината любов дълбоко в себе си. Но все някога трябваше да се пусне. Тя изплъзна пръстите си и направи още една крачка. Топлината остана с нея. Майка и я нямаше, но обичта й продължаваше да живее в нея, в кръвта й, в сърцето й.

Продължи напред, докато бурята вилнееше в пламъци и стъкло.

Вървеше в покой.

Омаха беше паднал на колене. Дори не беше разбрал кога е станало това. Гледаше как Сафиа се отдалечава, трептяща, все още се виждаше, но някак неземна, ефирна. Когато мина през сянката под арката, за миг изчезна напълно.

Той затаи дъх.

После, отвъд двора, тя отново се появи, като силует от дим, вървеше с равномерна крачка надолу, очертана от светлика на бурята.

Сълзи изпълниха очите му.

Лицето й, само очертания, изглеждаше толкова успокоено. Ако му бъде даден шанс, той би прекарал остатъка от живота си с единствената цел да запази това изражение върху лицето й.

Пейнтър се размърда и отстъпи назад, мълчалив като гроб.

Пейнтър се качи по стълбите към втория етаж, за да остави Омаха сам. Всички следяха напрегнато с поглед придвижването на Сафиа през града долу.

Корал погледна към него, изражението и излъчваше тревога.

И с основание.

Въртопът от енергии се приближаваше опасно до повърхността на езерото. Водата в самото езеро продължаваше да се върти, а в центъра му, под светлината откъм тавана, се издигаше водна фуния като объркал посоките водовъртеж. Енергиите горе и антиматерията долу се протягаха да се съединят.

Докоснеха ли се, това щеше да е краят на всичко — на самите тях, на Арабския полуостров, а може би и на целия свят.

Пейнтър съсредоточи вниманието си върху призрачната жена долу, която се движеше спокойно по осветените от бурята улици, сякаш разполагаше с цялото време на света. Попаднеше ли в сянка, изчезваше напълно. Той насочи мислите си към нея, сякаш само със силата на волята си можеше да й измоли безопасност, но и да й внуши да побърза. Погледът му се местеше между жената и бурята.

Омаха се появи от долния етаж, бързаше да иде при тях, след като бе изгубил Сафиа от поглед. Очите му светеха, пълни с надежда, страх и — колкото и на Пейнтър да не му се искаше да признае — с любов.

Пейнтър рязко насочи вниманието си обратно към пещерата.

Сафиа почти беше стигнала до сферата.

— Хайде… — изстена Омаха.

Сафиа вървеше спокойно по улиците. Трябваше да внимава къде стъпва. Желязната сфера беше оставила следа зад себе си. Строшено стъкло. Остри парченца се забиваха в стъпалата й.

Тя не обръщаше внимание на болката, удържаше спокойствието си, дишаше бавно.

Ето че се появи и самата сфера. Повърхността й грееше с лазурна аура. Сафиа я заобиколи и огледа препятствието отпред — паднал участък от стена. Трябваше да търкулне топката две крачки вляво и тя щеше да продължи сама. Плъзна поглед по остатъка от пътя напред. Прав участък чак до езерото. Нищо друго не препречваше пътя на сферата. Едно силно бутване щеше да е достатъчно.