Джеймс Ролинс - Пясъчна буря

Въпреки това Сафиа стискаше със здравата си ръка напречния предпазен лост пред себе си, подобен на предпазните лостове на влакчетата в увеселителните паркове. Кара се държеше по същия начин, кокалчетата на ръцете и бяха побелели. И двете бяха облекли пустинни наметала с вдигнати качулки, стегнати с тънки шалове през долната част на лицата, които предпазваха кожата от жулещия вятър. Носеха и слънчеви очила с полароидни стъкла, прикрепени здраво за главите.

Лу’лу седеше на пътническото място отпред, а бъгито управляваше жена на около шестнайсет години, която се казваше Джед. Шофьорката — или пилотът, което на моменти й подхождаше повече — беше стиснала решително устни, макар че в очите й блестеше и известна доза неподправено момичешко вълнение.

Следваха ги други огромни бъгита, всяко с по пет жени от клана на борда си. Пресичаха на зигзаг собствените си следи, за да избегнат пясъка, вдигнат от бъгитата отпред. От двете страни по фланговете се движеха пясъчни мотопеди с огромни гуми, пресичаха следите на по-големите возила и изпълняваха юнашки скокове над върховете на дюните.

Скоростта на кервана им не беше самоцелна. Пришпорваше ги пясъчната буря, която трещеше към тях от север.

Когато излязоха от подземния лабиринт тунели, Сафиа откри, че се намират от другата страна на планината Дофар на прага на Руб ал Кали. Бяха прекосили планинската верига отдолу. Бяха минали през проходите, останали от стари реки, прокопали си някога път през пясъчника.

Бъгитата и мотопедите ги чакаха там. Кара беше изказала на глас изненадата си от избора на превозни средства — очаквала била камили или някакви други не толкова съвременни начини на придвижване. Лу’лу беше обяснила — „Може да произхождаме от миналото, но живеем в настоящето“ Рахим не прекарваха целия си живот в пустинята, а също като Савската царица бяха в непрекъснато движение, образоваха се и дори трупаха богатства. Имаха си банкови сметки, играеха на фондовата борса, притежаваха недвижима собственост, търгуваха с петролни фючърси.

В момента групата пътуваше стремглаво към Шисур в опит да надбяга бурята.

Сафиа не се беше противопоставила на цялото това бързане. Не знаеше още колко време ще и спечели лъжата, която беше пробутала на Касандра. Ако искаха да се доберат до целта преди нея, трябваше да се възползват от всяко предимство.

Лу’лу и другите разчитаха на нея да ги води. Както беше казала ходжата, „Ключовете са се разкрили пред теб. Същото ще направят и портите“. Сафиа се надяваше жената да е права. Дотук се беше осланяла на интуицията и знанията си. Надяваше се те да я водят и занапред.

На предната седалка Лу’лу вдигна едно уоки-токи „Моторола“ към ухото си, после каза нещо. Думите се изгубиха сред рева на моторите и воя на ветровете. След като приключи, тя се обърна назад, колкото й позволяваха предпазните колани, и извика:

— Може да възникне проблем. Съгледвачите, които изпратихме напред, докладват, че малка група непознати влиза в Шисур.

Сърцето на Сафиа подскочи в гърлото и. Касандра…

— Може би просто търсят подслон. Съгледвачите са намерили транспорта им. Стар пикап, затънал в една камилска локва.

Кара се наведе напред.

— Пикап… да не е бил един син „Фолксваген“?

— Защо?

— Може да са нашите приятели. Онези, които ни помагат. И погледна обнадеждено към Сафиа.

Лу’лу вдигна уоки-токито и проведе кратък разговор. Кимна, после се обърна към Кара и Сафиа.

— Бил е син юрован.

— Те са! — възкликна Кара. — Как са разбрали къде да ни намерят?

Сафиа поклати глава. Изглеждаше невъзможно.

— Все пак трябва да бъдем предпазливи. Може Касандра или хората и да са ги заловили.

А дори и да бяха приятелите им, нов страх сви сърцето на Сафиа. Кои бяха оцелели? Пейнтър се беше опитал да я спаси, рискувал бе всичко, останал бе да прикрие бягството й. Беше ли успял да се измъкне? Престрелката, която беше чула, докато бягаше от гробницата, проехтя в главата й.

Всички отговори се криеха в Шисур.

След още десет минути препускане из дюните малкият градец се появи зад поредния хребет, в една плитка долина, заобиколен от вълнистата повърхност на пустинята. Миниатюрната джамия на селото издигаше минарето си над скупчените дървени бараки и по-стабилни постройки от сгурбетон. Всички бъгита спряха под линията на хребета. Няколко от жените се изкатериха към билото. Проснаха се по корем, наметалата им се сливаха с цвета на пясъка, стискаха снайпери в ръце.