Джеймс Ролинс - Пясъчна буря

Притеснена да не би да стрелят по погрешка, Сафиа слезе от бъгито. Кара я последва и двете тръгнаха към хребета. Предпазливостта накара Сафиа да измине последните метри пълзешком.

Не съзря никакво движение в селцето. Дали не се бяха скрили при звука от приближаването на бъгитата, без да знаят какви са намеренията на пришълците?

Сафиа огледа района.

На север руини покриваха пространство от петнайсетина акра, заобиколени от рушащи се стени, изкопани от пясъка и реконструирани. Стражеви кули се издигаха на равни интервали над стените, каменни кръгове, останали без покрив високи един етаж. Но най-интересното в руините беше централната им цитадела, триетажна постройка от каменни блокове. Замъкът беше кацнал на върха на ниско възвишение, надвиснало над дълбока неравна яма в земята. Дупката обхващаше повечето от земята между стените. Дъното й тънеше в сенки.

Сафиа знаеше, че руините на крепостта върху хълма са само половината от оригиналната конструкция. Другата половина лежеше на дъното на дупката — когато понорната яма се отворила отдолу, повлякла участъци от стените и половината замък. Трагедията се обясняваше с постепенното спадане на подпочвените води. Естествена цистерна от пясъчник лежеше под града. Когато нивото на водата в нея спадало поради суша и прекомерна употреба, на мястото и оставала куха подземна пещера, която след време се сринала и отнесла половината град.

Някакво движение привлече погледа на Сафиа обратно към селото.

От една врата долу излезе човек, облечен с „дишдаша“, и с традиционна оманска чалма. Мъжът вдигна голяма чаша във въздуха.

— Току-що сложих чайника на огъня. Ако искате чаша чай, по-добре си довлечете задниците тук долу.

Сафиа се изправи. Тази крива усмивка и беше позната.

Омаха…

Заля я вълна на облекчение. Преди да се усети, вече тичаше по нанадолнището към него, очите и се замъглиха от сълзи. Изненада се от собствената си реакция.

Едва не падна пред настлания с чакъл път.

— Спри там — предупреди Омаха и отстъпи крачка назад. От прозорците и вратите наоколо изскочиха дулата на пушки. Капан…

Сафиа спря, зашеметена, наранена. Преди да е реагирала, някой изскочи иззад прикритието на ниска стена, сграбчи я и я завъртя. Юмрук стисна кичур от косата и и дръпна рязко назад, оголвайки шията й. Нещо студено докосна кожата й.

Дълъг кинжал отрази светлината на слънцето.

Нечий глас просъска с ледена ожесточеност, която я смрази повече и от ножа.

— Отвлякохте наша приятелка. Омаха се приближи към нея.

— Усетихме, че идвате. Не бих забравил лицето на човек, който се е опитал да ме отвлече.

— Какво направихте с доктор Ал Мааз? — просъска в ухото и гласът, а острието на кинжала се притисна още по-силно към гърлото й.

Сафиа си даде сметка, че лицето и все още е скрито зад шала и очилата. Бяха я взели за една от жените похитителки. Понеже едва си поемаше дъх от уплаха, тя само вдигна ръка и смъкна шала и очилата си.

Омаха зяпна глуповато, после скочи и изблъска настрани ръката на мъжа, който я държеше.

— Обожемой, Сафи… — Притисна я силно към гърдите си.

Огън избухна в рамото й.

— Омаха, ръката ми!

Той отстъпи назад. Хора наизлязоха през вратите и се показаха на прозорците.

Сафиа погледна зад себе си мъжа с кинжала. Пейнтър. Дори не беше познала гласа му. Оказа се трудно да примири Двете усещания — Пейнтър, когото познаваше, и мъжът, който я беше нападнал току-що. Все още чувстваше острието, притиснато в кожата й, юмрука, извил главата й.

Пейнтър отстъпи крачка назад. Облекчение грееше на лицето му, но в сините му очи имаше и някакво чувство, толкова силно и сурово, че беше трудно да се разчете. Срам и съжаление. Той отклони поглед към хълма в съседство.

Сега мотопеди и бъгита се редяха по хребета му, двигателите им ревяха. Рахим бяха готови да й се притекат на помощ. Облечени и закачулени като Сафиа жени се появиха иззад ъглите на сградите с готови за стрелба пушки.

Кара хукна надолу по склона, размахала ръце.

— Всички назад! — извика силно тя. — Станало е недоразумение, нищо повече.

Омаха поклати глава.

— Тази жена не е нужно да си сваля маската. Командарския и глас бих познал навсякъде.

— Кара! — изуми се Пейнтър. — Как? Омаха се обърна към Сафиа.

— Добре ли си?

— Да — успя да изграчи тя.

Кара стигна до тях. И си смъкна шала.

— Остави я на мира. — Тя им махна с ръка да се отдалечат. — Оставете й малко място да диша.