Джеймс Ролинс - Пясъчна буря

Джон Кейн стоеше, смръщил вежди. Касандра върна поглед обратно към образа, препратен от ЛАНДСАТ.

— Тук няма нищо. Прецакала ни е. На грешно място сме.

— Капитане?

Тя обърна лице към Кейн.

— Вдигай мъжете. Тръгваме. Искам камионите да са в движение след десет минути.

— Бурята…

— Забрави! Времето ще ни стигне. Тръгваме. Не можем да си позволим бурята да ни задържи тук. — Побутна Кейн към входа. — Ще оставим оборудването, палатките, припасите. Вземете само оръжията.

Кейн изскочи от палатката.

Касандра се обърна към един от сандъците си. Отвори капака и извади портативния дигитален радиопредавател. Включи го, въведе кода и го настрои на една вълна с имплантирания в кураторката приемник.

Задържа пръст над бутона за предаване. Едно докосване и таблетката C4 във врата на доктор Ал Мааз щеше да избухне, да прекъсне гръбнака и и да я убие моментално. Почувства неудържим импулс да го натисне, после изключи устройството.

Не съчувствие възпря ръката й. Сафиа беше доказала способностите си да разгадава гатанки. Подобно умение можеше все още да й потрябва. Но, което беше по-важно, Касандра не знаеше със сигурност дали Пейнтър е с нея.

А това беше важно.

Касандра искаше Пейнтър да види как Сафиа умира.

4 декември, 09:07

Шисур

Сафиа пристегна очилата на очите си.

— Всички ли са екипирани?

— Все едно се спуска нощ — каза Клей откъм отворената врата. Бяха заковали с дъски прозорците на централната сграда, избрана заради масивната врата, която да ги пази от ветровете. Освен това вратата беше на южната стена, далеч от директната атака на бурята.

През прага Сафиа виждаше утринното небе, пометено от вихрещите се високо във въздуха пясъци, които бяха потъмнили света до зловещ полумрак. Прашни облаци прибулваха слънцето. Канали от въртящ се пясък помитаха уличките от двете страни на къщата и се завихряха току пред вратата. Ръбът на бурята ги беше настигнал. В далечината сърцето и стенеше и ревеше като някакъв обезумял от глад звяр, който препуска сляпо през пустинята.

Не им оставаше много време.

Сафиа се обърна към групата, скупчена в простичко обзаведената стая. Повечето сгради в Шисур бяха оставени незаключени. Сезонните жители просто изнасяха всичко, преди сами да се изнесат. Нямаше нищо за крадене, освен строшена глинена посуда, една мръсна спукана чиния в кухненската мивка и шепа бледозелени скорпиони. Дори пердетата бяха отнесли.

— Всички имате определени места, където да търсите — каза Сафиа. Беше закачила карта на едната стена. Разделила беше района на пет участъка — по един за всеки от металните детектори, които бяха отмъкнали от бараката за инструменти край руините. Имаха уоки-токита, с които да поддържат контакт. На всеки, освен на най-малките деца, беше определен участък от координатната система, на всички бяха раздадени кирки, мотики и лопати.

— Ако металните детектори уловят нещо, отбележете го. Нека помощниците ви го изкопаят. Не спирайте да се движите. Не спирайте да търсите.

Всички закимаха, че са разбрали указанията й. Търсачите бяха облечени с червеникавокафяви пустинни плащове, осигурени от Лу’лу. Лицата бяха увити с шалове, очите — защитени с очила. Сякаш се бяха подготвили да влязат под вода.

— Ако откриете нещо важно, съобщете по уоки-токито. Аз ще дойда да го видя. И помнете… — Тя почука по часовника върху китката на шинираната си ръка. — След четиридесет и пет минути всички се събираме тук. Бурята ще ни удари с пълната си сила след по-малко от час. Ще изчакаме най-лошото да отмине тук, в къщата, като в това време ще прегледаме евентуалните находки. Ще продължим отново, когато ветровете утихнат. Някакви въпроси?

Никой не вдигна ръка.

— Да вървим тогава.

Трийсетте търсачи се отправиха към бурята. Понеже Цитаделата беше най-подходящото място да се търсят портите на Убар, Сафиа поведе мнозинството от отряда към руините на крепостта, където щяха да фокусират вниманието си. Пейнтър и Клей теглеха шейната с дълбочинния радар. Барак беше преметнал металния детектор на рамото си като пушка. Зад него Корал и Кара носеха земекопни инструменти. Най-отзад вървяха Лу’лу и шофьорката на бъгито Джед. Другите Рахим се бяха разделили на групи, които да претърсят останалите участъци.

Сафиа пристъпи зад ъгъла на къщата. И моментално отстъпи назад, блъсната от вятъра. Сякаш я беше блъснала Божията ръка, със загрубяла и грапава длан. Тя се приведе срещу вятъра и тръгна към портите на руините.