Джеймс Ролинс - Пясъчна буря

Пейнтър кимна и си пое дълбоко дъх. Корал беше права. Все още имаха шансове за успех.

— Благодаря ти! — промърмори той.

— Пак заповядай, командире.

Бързо разпределиха товара. В най-големия сандък беше радарът за дълбоко проникване — щяха да го носят Пейнтър и Омаха. Тежеше ужасно, но ако искаха да претърсят руините за заровено съкровище, този инструмент можеше да им потрябва.

След малко поеха на път. Заобиколиха една огромна дюна, висока колкото две футболни игрища, а по-малките отвъд нея ги катереха. Слънцето продължаваше да се изкачва по небето, нагрявайки въздуха и пясъка. Скоро крачката им се забави до пълзене, когато адреналинът им се изчерпа, а умората се натрупа.

Най-сетне изкачиха една ниска дюна и в долината от другата и страна откриха група сравнително нови сгради, дървени постройки и една малка джамия. Село Шисур.

В долината долу безкрайното червено на Руб ал-Кали отстъпваше за кратко на зеленина. Акациеви дръвчета растяха покрай сградите, обсипани с жълти цветове храсти грееха като кръпки сред пясъка, примесени с гъсталаци от ниски палми. По-големи дървета от типа на мимозата провлачваха цъфнали гроздове до земята като сенчести беседки. А вездесъщите финикови палми стърчаха над всичко.

След пустинната пътека, където единствената растителност се състоеше от няколко чепати солени храста и тук-там вехнеща острица, оазисът на Шисур им се стори истински рай.

Нищо не помръдваше в селото. Изглеждаше изоставено. Ветровете отново бяха набрали скорост с приближаването на бурята. Прашни дяволи шетаха тук-там из уличките. Пердета плющяха от отворени прозорци.

— Тук няма хора — отбеляза Корал.

Омаха пристъпи напред и огледа малкото градче.

— Евакуирали са се. Но пък и без буря в селото почти не остават хора извън туристическия сезон. Шисур е главно крайпътна спирка при скитанията на бедуинското племе Байт Мусан. Те непрекъснато идват и си отиват. След като бяха открити руините и градчето се превърна в туристическа атракция, доста хора се задържат тук за постоянно. Но дори и това е сезонно в голяма степен.

— И къде точно са руините? — попита Пейнтър. Омаха посочи на север от селото. Малка кула от ронеща се скала стърчеше над равните пясъци.

Пейнтър я беше взел за естествено образувание, една от многото колони от пясъчник с плосък връх в пустинята. Едва сега забеляза, че тази е направена от каменни блокове. Приличаше на наблюдателница.

— Цитаделата на Убар — каза Омаха. — Най-високата и точка. Голямата част от руините са в ниското и не се виждат оттук. — Той тръгна към празното село.

Другите се затътриха по финалната права към убежището, привели глави срещу упорития вятър, извърнали лица да опазят очите си от навеите пясък.

Пейнтър се забави още миг. Най-после бяха стигнали до Убар. Но какво ли щяха да намерят? Обърна поглед към заплахата, надвиснала от север. Пясъчната буря изпълваше целия хоризонт, закриваше останалия свят. Прашната стена изяждаше пустинята пред очите му.

Нови изливи на статично електричество танцуваха там, където бурята се срещаше с пясъците. Особено силен разряд се търколи по склона на една дюна като балон, носен от силен вятър. След миг избледня, сякаш се просмука в самия пясък и изчезна. Пейнтър затаи дъх. Знаеше какво е това.

Кълбовидна мълния.

Същата като онази, която беше предизвикала експлозията на метеорита в Британския музей.

Бяха направили пълен кръг.

Някой заговори зад рамото му и го стресна:

— Синият джин на пясъците. — Барак също бе забелязал природния феномен. — Бурите винаги докарват джинове.

Пейнтър се чудеше дали той наистина вярва, че това са зли духове, или го приема просто като легенда, която да обясни явлението.

Барак сякаш усети догадките му.

— Каквото и да представляват, не вещаят нищо добро. — Тръгна по склона след другите.

Още миг Пейнтър се взира в чудовищната буря, докато очите му не залютяха от набиващия се пясък. Това беше само началото.

Тръгна надолу и обърна поглед на изток. Нищо не помръдваше. Вълнистите дюни скриваха всичко. Огромно море. Ала Касандра и отрядът и чакаха някъде там.

Акули… обикалят ли, обикалят…

08:02

Сафиа не беше очаквала този начин на придвижване, не и от един древен клан, който водеше началото си от Савската кралица. Пясъчното бъги се набираше по наклона, огромните му гуми с дълбоки грайфери захапваха с лекота терена. Изстреляха се през хребета на дюната, полетяха за миг във въздуха, после се приземиха от другата му страна. Гумите и амортисьорите поеха голяма част от удара.