Джеймс Ролинс - Пясъчна буря

Само дето не навсякъде пясъкът беше спечен.

— Камилска локва — отбеляза Барак, който оглеждаше коленичил задния край на пикапа. И предните, и задните гуми бяха потънали до осите. — Тук пясъкът е много рехав. И дълбок. Като плаващи пясъци. Камилите се въргалят в тях, за да почистят телата си. Оттам и името им.

— Можем ли да изкопаем пикапа? — попита Омаха.

— Нямаме време за това — каза Пейнтър. Барак кимна.

— А и колкото по-дълбоко копаеш, толкова по-дълбоко ще потъва.

— Тогава ще трябва да разтоварим каквото можем. И да продължим пеша.

Дани изпъшка, седнал на пясъка встрани.

— Наистина трябва да бъдем по-взискателни, когато избираме транспорта си. Първо онзи камион с твърдата каросерия, сега тази трошка.

Пейнтър мина встрани, напрегнат от излишъци нервна енергия, или пък се дължеше на електричеството във въздуха, някакъв облак статичен заряд, избутан напред от пясъчната буря.

— Ще се покатеря на онази дюна там. Може да видя Шисур от върха й. Едва ли остава повече от миля. Вие разтоварвайте. Оръжия, оборудване, всичко.

Тръгна нагоре по склона. Омаха се повлече след него.

— Мога и сам да проверя — махна му Пейнтър да се връща. Омаха продължи да се катери, набивайки крак, сякаш да накаже пясъка. На Пейнтър не му се спореше в момента. Така че двамата продължиха да се катерят мълчаливо по склона на дюната. Оказа се, че все пак има нещо като пътечка — отдолу не я беше забелязал.

Омаха го настигна.

— Съжалявам…

Пейнтър сбърчи чело вместо въпрос.

— За пикапа — измърмори Омаха. — Трябваше да видя онова камилско нещо.

— Не се обвинявай. И аз щях да се натреса в него. Омаха продължи напред.

— Просто исках да кажа, че съжалявам.

Пейнтър усети, че извинението не се отнася само до затъналия пикап.

Най-сетне стигнаха до острия като нож хребет на дюната, който се ронеше под краката им. Ручейчета пясък се спуснаха на криволици по отвъдната страна.

Съвършена, кристална неподвижност тегнеше над пустинята. Нито птича песен, нито цвъртене на насекоми. Дори и вятърът беше утихнал временно. Спокойствието преди буря.

Пейнтър гледаше онемял просторите напред. Във всички посоки се редяха дюни, чак до хоризонта. Но онова, от което не можеше да откъсне очи, беше врящата стена на север, ураганът от пясък. Тъмните пелени му заприличаха на гръмотевични облаци. Забеляза дори няколко синкави светкавици. Статични разряди. На практика същото като светкавиците.

Трябваше да стигнат до някакво убежище.

— Там — каза Омаха и посочи. — Онази групичка финикови палми.

Пейнтър различи малка кръпка зеленина на по-малко от километър, заровена сред дюните, скрита от погледа.

— Оазисът на Шисур — каза Омаха. Не бяха далеч.

Обръщаше се, когато някакво движение привлече погледа му. В небето на изток. Нещо черно летеше, очертано на фона на утринния светлик. Той вдигна очилата за нощно виждане пред очите си, като превключи на дневна светлина с Увеличение. Увеличи още.

— Какво е?

— Транспортен хеликоптер. Военновъздушни сили на САЩ. Навярно от Тумрайт. Кръжи и се готви да кацне.

— Спасителна мисия заради бурята?

— Не. Касандра. — Пейнтър чу гласа й в главата си. „Наистина ли мислеше, че ще се хвана на приказките ти, че си тръгнал към йеменската граница?“ А това тук беше поредното потвърждение колко нависоко във Вашингтон беше впила зъбите и ноктите си групата на Касандра. Как Пейнтър можеше да се надява на победа при тези обстоятелства? Имаше само петима души, повечето без военна подготовка.

— Сигурен ли си, че е тя?

Пейнтър проследи как хеликоптерът се спусна към пясъците и изчезна сред дюните.

— Да. Това е същото място като на картата. На шест мили встрани.

Пейнтър свали очилата. Касандра беше твърде близо, за да се чувства спокоен.

— По-добре да тръгваме — каза той.

Пейнтър погледна още веднъж към оазиса да се ориентира за посоката и тръгна обратно по склона на дюната. През по-голямата част от пътя се плъзгаха и бързо се озоваха долу. Пейнтър огледа наредения багаж. Никак не беше малко. Но не смееха да оставят нищо, което по-късно може да им потрябва.

— Колко е пътят? — попита Корал.

— Половин миля — каза Пейнтър. Хората му се спогледаха с облекчение.

Само Корал пристъпи към него, усетила напрежението в тялото му.

— Касандра вече е тук — каза той. — На изток. Корал сви рамене.

— Така е добре. Когато пясъчната буря удари, тя няма да може да помръдне оттам. Това може да ни спечели някой и друг ден тук. Особено ако ни настигне и онази крайбрежна система от високо атмосферно налягане. Мегабурята, за която тръбят всички.