Джеймс Ролинс - Пясъчна буря

— За какво говориш?

Дани се премести малко по-напред на седалката.

— Не винаги е било пустиня. Сателитните карти показват наличие на древни речни легла, езера и потоци под пясъка, което навежда на мисълта, че някога този район е бил покрит с пасища и гори, пълни с хипопотами, бизони и газели. Истинска райска градина.

Клей плъзна поглед по голия пейзаж.

— И кога е било това?

— Преди двайсетина хиляди години. Все още могат да се намерят неолитни артефакти от онова време — остриета на брадви, на ножове за почистване на кожа, върхове на стрели. — Дани кимна към пустошта. — После започнал период на суша, които превърнал арабския свят в пустиня.

— Защо? Какво е предизвикало такава промяна?

— Не знам.

Нов глас се намеси с отговор на въпроса на Клей:

— Климатичната промяна се е дължала на ефекта Миланкович.

Всички насочиха вниманието си към Корал Новак. Тя обясни.

— Периодично Земята се накланя в орбитата си около слънцето. Тези „орбитални колебания“ предизвикват масивни климатични промени. Като превръщането в пустини на арабския свят, на части от Индия, Африка и Австралия.

— Но какво причинява това колебание в наклона? — попита Клей.

Корал сви рамене.

— Може би е обикновено сверяване на часовника. Естествени периодични промени в орбитата. Или е нещо по-драматично. Промяна в поляритета на Земята, нещо, което се е случвало хиляда пъти в геоложката история. Или пък никеловото ядро на Земята е хлъцнало в процеса на въртенето си. Никой не може да каже със сигурност.

— Каквото и да е станало — заключи Дани, — ето го резултата.

Пред тях дюните се бяха превърнали в масивни могили от червен пясък, някои достигаха до двеста метра височина. Между тях се тъмнееше вездесъщият чакъл като мрежа от лъкатушни хаотични пътища, познати сред местните като „улици сред дюните“. Лесно можеше да се загубиш сред лабиринта от улици, но един по-директен маршрут напряко през дюните би затруднил и най-високопроходимото возило. Риск, който те не можеха да поемат.

Омаха посочи напред и погледна в огледалото към Варак.

— Знаеш пътя през проклетите дюни, нали?

Исполинът арабин отново сви рамене, което беше обичайният му отговор на всеки въпрос.

Омаха погледна към надвисналите дюни… и отвъд тях, към стената от врящи тъмни пясъци, издигащи се над хоризонта като димния край на огромен горски пожар, който пълзи към тях.

Нямаха време за погрешни завои.

07:14

Сафиа вървеше до Кара по друг тунел. Жените от клана Рахим се движеха пред и зад тях на групички, понесли газени лампи. Вървяха вече три часа, като спираха редовно, за да пият вода или да починат. Рамото беше започнало да я наболява, но тя си мълчеше.

Целият клан беше потеглил. Дори децата.

Една майка кърмачка крачеше малко пред тях, придружена от шест деца на възраст от шест до единайсет. По-големите момичета държаха по-малките за ръка. Както всички жени от Рахим децата също бяха увити в наметала с качулки.

Сафиа ги оглеждаше, а и те и мятаха по някой и друг скришен поглед през рамо. Приличаха си като сестри. Зелени очи, черни коси, тъмна кожа. Дори срамежливите им усмивки разкриваха еднакви трапчинки.

И докато възрастните жени се различаваха по нещо — някои бяха слаби и стройни, други с по-едър кокал, някои с дълги, други с къси коси, — като цяло чертите на всички бяха поразително еднакви.

Лу’лу вървеше в крачка с тях. Тя лично беше организирала потеглянето на клана. Като потомствени пазители на Убар никоя от жените Рахим нямаше да остане встрани от това паметно събитие.

Когато тръгнаха, Лу’лу се беше умълчала — остави на Сафиа и Кара достатъчно време да поговорят за откритието, че са сестри. Този факт все още им се струваше нереален. През последния час обаче нито една от тях не бе проговорила, всяка потъна в собствените си мисли. Кара първа наруши мълчанието:

— А къде са мъжете ви? — попита тя. — Бащите на всички тези деца? Ще ни чакат някъде по пътя ли?

Лу’лу я погледна намръщено.

— Няма мъже. Това е забранено.

Сафиа си спомни какво беше казала по-рано старицата — че раждането на Сафиа било в разрез с правилата. Може би трябва да се получи разрешение? Затова ли всички изглеждаха толкова еднакви? Някакъв опит да запазят генетичното си наследство чисто?

— Значи сте само жени? — попита Кара.

— Някога Рахим са били стотици — тихо каза Лу’лу. — Сега сме трийсет и шест. Талантите ни, дадени чрез кръвта на Биликис, са отслабнали, станали са по-крехки. Често имаме мъртвородени. Други губят талантите си. Светът стана токсичен за нас. Миналата седмица Мара, една от по-възрастните, загуби благословията си, когато отиде в болницата в Маскат. Не знаем защо.