Джеймс Ролинс - Пясъчна буря

Но поне слънцето беше изгряло — като прашна роза в небето.

Омаха познаваше този оттенък. Наближаваше буря, която щеше да удари района след няколко часа. Ветрове откъм пустинята вече се катереха по речното легло и се блъскаха недоволно в пикапа, чиято форма не беше от най-аеродинамичните.

Омаха тъкмо излизаше от остър завой на речното легло, когато пред тях се появиха две камили и двамина облечени в дълги роби бедуини. Той натисна твърде рязко спирачките, задният край поднесе и Пикапът се удари странично в няколко нестабилно наредени каменни плочи край пътя. Метал изхрущя. Плочите се катурнаха.

Клей се събуди със сумтене.

— Отиде ни депозитът срещу удар — промърмори Дани.

Двете камили, натоварени с привързани бали и препълнени кошове, изгъргориха с тръскане на глави, докато минаваха покрай пикапа. Сякаш носеха цяла покъщнина на гърбовете си.

— Бегълци — каза Пейнтър и кимна към други натоварени по подобен начин камили, мулета и коне, които пъплеха нагоре по сухото речно легло. — Спасяват се от бурята.

— Всички добре ли са? — попита Омаха, докато се бореше със скоростния лост и натискаше съединителя. Пикапът подскочи, разклати се и накрая отново тръгна напред.

— В какво се ударихме? — попита Корал, като гледаше назад към преобърнатите камъни.

Дани посочи към други подобни каменни купчини изцялото гробище.

— Трилити — отговори той. — Древни молитвени камъни — Всяка купчина се състои от три плочи, опрени под наклон една на друга във формата на малка пирамида.

Омаха подкара пикапа по пътя, като внимаваше за други натрупани камъни. Това стана по-трудно, когато „трафикът“ се сгъсти, колкото по-надолу по речното легло се спускаха.

Хората масово бягаха от пустинята.

— Ти нали каза, че никой не знаел за тази задна вратичка откъм планините? — попита Пейнтър Барак.

Арабинът сви рамене.

— Когато си изправен пред майката на всички пясъчни бури, бягаш към по-високи места. Където и да е, стига да е на високо. Бас държа, че всяко речно легло се е оживило също като това. По главните пътища със сигурност е още по-зле.

Бяха чули някоя и друга метеорологична информация по радиото, когато въобще успяваха да уловят сигнал. Пясъчната буря беше нараснала по размер, обхващаше Източното крайбрежие, придружена от ветрове със скорост сто и трийсет километра в час, които вдигали във въздуха огромни количества пясък. Бурята местела пясъчни дюни сякаш са пяна в бурно море.

И това не беше най-лошото. Системата от високо атмосферно налягане по крайбрежието се придвижвала към сушата. Двете буреносни системи щели да се срещнат над оманската пустиня — рядка комбинация от атмосферни явления, която се очакваше да породи буря, невиждана от векове.

Макар че слънцето беше изгряло, северният хоризонт оставаше забулен в пушлив мрак. Докато се спускаха по планинския път, бурята напред ставаше все по-висока, като приливна вълна.

Най-после стигнаха до дъното на речното легло. Скалите и от двете страни останаха назад, отстъпвайки пред пясъчни солени плата.

— Добре дошли в Руб ал Кали — обяви Омаха. — Празната четвъртина.

Не можеше да има по-подходящо име.

Напред се стелеше огромна равнина от сив чакъл, нашарен от ивиците на синьо-белите солници. А отвъд тях дълго червено възвишение бележеше началото на безкрайните вълнисти дюни, които пресичаха арабския свят. Пясъците грееха в розови, кафяви, морави и алени отблясъци. Истинска палитра!

Омаха погледна индикатора за горивото. С малко късмет бензинът щеше да им стигне до Шисур. Погледна назад към пустинния фантом, единствения им водач.

— Трийсет километра значи? Барак се облегна назад и сви рамене.

— Плюс-минус.

Като клатеше глава, Омаха се обърна отново напред и подкара пикапа по равното. Няколко изостанали бегълци пъплеха към планините. Не показаха никакъв интерес към пикапа, който се движеше към бурята. Само глупак можеше да пътува натам.

Всички в пикапа мълчаха, вперили погледи в бурята. Единственият звук идваше от хрущящия пясък и чакъл под гумите. По този по-дружелюбен терен Омаха рискува да вдигне скоростта на петдесет километра в час.

За жалост ветровете сякаш се засилваха с всеки изминат километър, навявайки пясък от дюните. Щеше да е чудо, ако по пикапа останеше някаква боя, докато стигнат до Шисур.

Дани пръв наруши мълчанието:

— Трудно е да повярваш, че някога това е било просторна савана.

Клей се прозя.