Джеймс Ролинс - Пясъчна буря

— Тя, която е била майка на всички ни. Първата от царския дом на Убар. Единствено тя може да украсява втория ключ.

Сафиа прехвърли наум познатата история на Убар. Градът наистина е бил основан около деветстотната година преди Христа, когато е живяла и Савската царица. Убар процъфтявал, докато пропадането на понорна яма унищожила града около тристата година от новата ера. Животът му никак не бил кратък. Само че съществуването на управляващата фамилия беше добре документирано.

Сафиа оспори този факт.

— Мислех, че цар Шадад е бил първият управник на Убар, правнукът на Ной. — Дори имаше един изолиран бедуински клан, Шахра, които твърдяха, че са потомци на същия цар.

Старицата поклати глава.

— Шадад и потомците му са били обикновени администратори. Биликис и потомците и са били истинските владетели, тайна, скрита от всички, знаели само най-доверените. Убар дал силите си на царицата, избрал я, позволил й да постави началото на потомствена линия от силни и уверени хора. Линия, която продължава и до днес.

Сафиа си спомни лицето на статуята. Младите жени тук удивително приличаха на нея. Възможно ли беше една потомствена линия да се запази чиста в продължение на две хилядолетия?

Тя поклати невярващо глава.

— Да не би да твърдите, че вашето племе може да проследи произхода си чак до Савската царица?

Ходжата сведе глава.

— Повече от това… много повече. — Тя вдигна очи. — Ние сме Савската царица.

03:28

На Кара й се гадеше ужасно — но не заради липсата на успокоителните. Всъщност след пристигането си в тези пещери гладът и за наркотика беше поутихнал, треморът — понамаля, сякаш бяха направили нещо на главата й. Но онова, което я измъчваше сега, беше хиляди пъти по-лошо от липсата на амфетамини. Чувстваше се смазана, отчаяна, обезсилена, опустошена. Всички тези приказки за тайни градове, тайнствени сили, древен произход не означаваха нищо за нея. Очите и се взираха в останките на баща и, в устата, замръзвала във вик на агония.

Казаното от ходжата се беше вкопало в главата й.

Той търсел Убар, също като дъщеря му.

Кара си спомни деня на смъртта му и онзи лов. Винаги се беше питала защо бяха отишли толкова далеч. Имаше добри ловни участъци много по-близо до Маскат, защо трябваше да летят чак до въздушна база „Тумрайт“ после да пътуват с роувърите, а след това да подхванат лова с пясъчните мотопеди. Нима беше използвал рождения иден като предлог да огледа онези земи?

Гняв се натрупа в гърдите й, излъчвайки се от нея като пламъците зад стъкления блок. Ала му липсваше фокус. Гневеше се на тези жени, че са пазили тайната толкова дълго, на баща си, че е рискувал живота си в една смъртоносна мисия; на себе си, че беше продължила по стъпките му… дори на Сафиа, че така и не я беше спряла дори когато беше станало ясно, че търсенето убива Кара отвътре. Огънят на гнева изгори докрай повлеклата на гаденето.

Кара седна назад и се обърна към старата ходжа. Прекъсна историческите и обяснения с натежали от горчивина думи:

— Защо баща ми е търсил Убар?

— Кара… — рече с успокоителен тон Сафиа, — мисля, че това може да почака.

— Не! — Гневът придаде сила на гласа й. — Искам да знам сега.

Ходжата не се впечатли, а се приведе пред гнева на Кара като тръстика на вятъра.

— Имаш право да попиташ. Точно затова и двете сте тук. Кара се намръщи.

Жената впери поглед някъде между двете.

— Пустинята отнема едно, но дава друго.

— Какво означава това? — троснато попита Кара. Ходжата въздъхна.

— Пустинята отне баща ти. — Тя махна към страховития камък. — Но ти даде сестра. — И кимна към Сафиа.

— Сафиа винаги е била най-близката ми приятелка.

Въпреки гнева й гласът на Кара тежеше от чувства. Истината и дълбочината на казаните гласно думи поразиха израненото сърце на Сафиа по-силно, отколкото би могла да си представи. Опита се да се отърси, но раните бяха твърде пресни.

— Тя ти е нещо повече от приятелка. Тя ти е сестра както духовно… така и физически. — Ходжата вдигна бастуна си и посочи към тялото, погребано в стъкления блок. — Там лежи твоят баща… и бащата на Сафиа.

Старицата погледна към двете зашеметени жени.

— Вие сте сестри.

03:33

Сафиа не беше в състояние да обхване смисъла на казаното от жената.

— Невъзможно! — заяви Кара. — Майка ми е починала при раждането ми.

— Имате общ баща, не обща майка — поясни ходжата. — Сафиа е родена от жена от нашия народ.

Сафиа поклати глава. Бяха полусестри. Покоят, който бе познала след събуждането се пръсна. Откакто се помнеше, не знаеше нищо за майка си, освен че е загинала при катастрофа с автобус, когато Сафиа е била на четири години. За баща и не се знаеше нищо. Дори сред неясните и спомени отпреди сиропиталището — мъгляви образи, миризми, шепот, — никога не беше присъствала мъжка фигура, баща. От майка и беше останало единствено името — Ал Мааз.