Джеймс Ролинс - Пясъчна буря

Сафиа стисна ръката й.

— Няма нищо. Сега вече знаем.

Кара вдигна поглед, в очите и се четеше объркване.

— Но защо е продължавал да търси Убар? Не разбирам. Ходжата въздъхна.

— Това е една от многото причини, поради които ни е забранено да се свързваме с мъже. Може Алмааз да му е прошушнала нещо в леглото. Разговор между влюбени. Но, така или иначе, баща ви разбрал за Убар и по-късно започнал да търси изгубения град, може би като начин да бъде по-близо до жената, която изгубил. Но Убар е опасен. Пазителите му са се нагърбили с тежък товар.

Сякаш да го демонстрира нагледно, старицата се изправи с мъка.

— А с нас какво ще стане сега? — попита Сафиа, докато двете с Кара също се изправяха.

— Ще ви кажа по пътя — отвърна жената. — Чака ни дълго пътуване.

— Къде ще ходим? — попита Сафиа. Въпросът като че ли изненада ходжата.

— Ти си една от нас, Сафиа. Ти ни донесе ключовете.

— Сърцето и копието? Кимване. Старицата се извърна.

— След две хилядолетия ще идем да отключим портите на Убар.

4 декември, 05:55

Дофарските планини

Небето на изток просветляваше, когато Омаха намали скоростта на пикапа на върха. Пътят продължаваше надолу от другата страна на хребета… ако изровената, осеяна с камънаци широка пътека можеше да се нарече път. Долната част на гърба го болеше от постоянното друсане през последните десет мили.

Натисна спирачките. Тук пътят прехвърляше билото на последния проход през планините. Напред височините се спускаха в солни плата и чакълести равнини. В огледалото за задно виждане се ширеха пасища зелен пирен и стада пасящ добитък. Преходът беше рязък.

От двете страни на пикапа се простираше лунен пейзаж от червени скали, тук-там прекъснати от групички чепати Дървета с червеникава кора, приведени от ветровете, които Духаха над прохода. Boswellia sacra. Рядкото и ценно тамяново дърво. Източникът на богатство от древните векове.

Когато Омаха наби спирачки, главата на задрямалия Пейнтър се килна назад.

— Какво става? — замаяно попита той. Едната му ръка лежеше върху пистолета в скута му.

Омаха посочи напред. Пътят се спускаше през сухо речно легло. Каменист, коварен маршрут, подходящ само за високопроходими автомобили.

— Оттук започва нанадолнище — каза Омаха.

— Знам го това място — каза Барак зад тях. Този човек сякаш никога не спеше, зает да дава указания на Омаха, докато се движеха на зигзаг през планината. — Това е Уади Дикур, Долината на спомените. Скалите и от двете страни са древно гробище.

Омаха включи на скорост.

— Да се надяваме, че няма и ние да си намерим гроба.

— Защо дойдохме тук? — попита Пейнтър.

На третия ред седалки Корал и Дани се размърдаха, облегнати един на друг. Поизправиха се и наостриха уши. Клей, седнал до Барак, продължи да хърка, отметнал глава назад, сляп и глух за ставащото около него.

Барак отговори на въпроса на Пейнтър.

— Само местното племе Шахра знае този път през планината към пустинята. Те още събират тамян от дърветата наоколо по традиционния начин.

Омаха никога не беше срещал член на клана Шахра. Те живееха изолирано, технологията им беше на ниво каменна епоха и строго спазваха традицията. Езикът им беше проучен подробно. Не приличаше на съвременния арабски, звучеше мелодично, почти като напев, и съдържаше осем допълнителни фонетични срички. С течение на времето повечето езици губят част от звуците си, развиват се и стават по-икономични в процеса на развитието си. Заради допълнителните срички езикът на Шахра се смяташе за един от най-древните в арабския свят.

Самите Шахра наричаха себе си „народа на ’Ад“, по името на цар Шадад, първия владетел на Убар. Според предаваните от уста на уста легенди те произлизали от истинските жители на Убар, онези, които избягали от разрушението през тристата година от новата ера. Всъщност може би Барак ги водеше точно по маршрута, по който народът на ’Ад някога е избягал от катастрофата, унищожила града.

Смразяваща мисъл, особено в сенките на древните гробове. Барак завърши:

— По речното русло има само трийсет километра до Шисур. Не е далеч.

Омаха подкара пикапа надолу, на най-ниска предавка, с едва десетина километра в час. Ако подкараше по-бързо, рискуваше Пикапът да се плъзне към коварните глинести шисти и каменистия сипей. Въпреки предпазливостта му Пикапът често поднасяше, сякаш се движеше по лед. След половин час ръцете на Омаха се плъзгаха мокри от пот по волана.