Джеймс Ролинс - Пясъчна буря

Млада жена се приближи към нея и коленичи с чаша в ръце.

— Ходжата поръча да изпиете това.

Сафиа пое чая със здравата си ръка. Другата лежеше шинирана на корема й. Отпи благодарно и чак тогава забеляза, че Кара я няма.

— Кара? Приятелката ми?

— Когато си изпиете чая, ще ви заведа при ходжата. Тя чака заедно със сестра ви.

Сафиа кимна. Изпи горещия чай колкото и беше възможно по-бързо. Сладката течност я затопли отвътре. Остави чашата на земята и бавно се изправи.

Младата жена й предложи да се опре на ръката й, но Сафиа отказа, защото се чувстваше достатъчно стабилна.

Поведоха я към далечния край на пещерата и оттам по един тунел. С лампа в ръка придружителката й я водеше уверено през лабиринта от проходи.

Сафиа се обърна към нея:

— Кои сте вие?

— Ние сме Рахим — неохотно отговори жената.

На арабски „рахим“ означаваше „утроба“. Дали не бяха някакво бедуинско племе от жени, нещо като амазонките на пустинята? Замисли се за името. То съдържаше и подтекст на святост, на прераждане и продължение.

Кои бяха тези жени?

Напред се появи светлина, откъм една пещера встрани.

Водачката и спря на няколко крачки от входа и кимна на Сафиа да продължи.

Тя тръгна натам и за пръв път откакто се беше събудила усети неприятно чувство на несигурност. Въздухът сякаш се сгъсти, стана по-трудно да се диша. Тя се съсредоточи върху вдишването и издишването и превъзмогна натисналата я за миг тревога. Когато приближи, чу някой да плаче, сърцераздирателно, отчаяно.

Кара…

Сафиа прогони страховете си и забърза към пещерата. Завари Кара свита на кълбо върху едно килимче в средата. Старицата беше коленичила до нея и я люлееше в прегръдките си. Зелените и очи срещнаха погледа на Сафиа.

Сафиа се затича.

— Кара, какво има?

Кара вдигна лице, очите — подути, бузите — хлътнали. Явно не беше в състояние да изрече и дума. Вдигна ръка към големия камък със запаления отзад огън. Сафиа веднага позна, че отломъкът е стъкло, образувано от втвърдил се разтопен пясък. Беше намирала парчета подобен материал на места, където беше падала светкавица. Древните народи са ги ценили високо, използвали са ги за изработка на бижута, като свещени предмети и молитвени камъни.

После различи фигурата в стъклото.

— О, не…

Кара изграчи:

— Това е… това е баща ми.

— О, Кара!

Очите на Сафиа се наляха със сълзи. Коленичи до приятелката си. Самата тя бе чувствала Реджиналд Кенсингтън като баща. Разбираше мъката на приятелката си, но объркването си проби път през собствената и скръб.

— Но как? Защо?

Кара погледна към старицата, твърде разстроена, за да обясни сама. Ходжата потупа Кара по ръката.

— Вече обясних на приятелката ти, че Реджиналд Кенсингтън не беше непознат на нашия народ. Неговата история води дотук, така както и вашата. Навлязъл е в забранени пясъци в деня, когато е загинал. Бил е предупреден, но е предпочел да не обърне внимание на предупреждението. И не случайно се е озовал сред онези пясъци. Търсел е Убар, точно както и дъщеря му. Знаел е, че същите тези пясъци са близо до сърцето му и не е могъл да остане далеч от тях.

— Какво е станало с него?

— Да бродиш из пясъците около Убар значи да си навлечеш гнева на силата, която е лежала скрита в продължение на хилядолетия. Сила и място, които ние, жените, охраняваме. Той е чул за мястото, бил е привлечен от него. То е било неговата гибел.

Кара седна, явно вече беше изслушала същото мъгляво обяснение.

— Каква е тази сила? Ходжата поклати глава.

— Това ние не знаем. Портите на Убар са затворени за нас от две хилядолетия. Онова, което лежи зад портите, се е изгубило през вековете. Ние сме Рахим, последните от неговите пазители. Знанието е преминавало от уста на уста, от едно поколение на друго, ала две тайни никога не са били изричани след унищожението на Убар, не са ни били предадени от оцелялата царица на Убар. Толкова голяма е била трагедията, че тя запечатала града и с нейната смърт тези две тайни умрели — къде са скрити ключовете за портите и каква сила се крие под пясъка, в сърцето на Убар.

Всяка дума, изречена от старицата, повдигаше хиляда въпроса в главата на Сафиа. Портите на Убар. Последните от неговите пазители. Сърцето на изгубения град. Скрити ключове. Ала нещо в казаното подръпна струна в мислите й.

— Ключовете… — промълви тя. — Желязното сърце. Ходжата кимна.

— Което води до сърцето на Убар.

— И копието с бюста на Биликис, Савската царица. Старицата кимна бавно.