Джеймс Ролинс - Пясъчна буря

Съблякоха и блузата. После напоиха окървавената превръзка с горещата отвара от алое и джоджен и бавно я отлепиха от раната. Сякаш одраха кожата от рамото й. Сафиа простена и пред очите и притъмня.

— Боли я — предупреди ги Кара.

Една от трите жени беше коленичила и сега отвори аптечката.

— Имам една ампула морфин, ходжа — каза тя.

— Нека първо да видя раната. — Старицата се наведе, подпряна на бастуна си.

Сафиа помръдна, така че рамото и да се открие.

— Куршумът е излязъл. Раната е плитка. Добре. Няма нужда да я режем. Чай от сладка смирна ще облекчи болката. Заедно с две таблетки „Тиленол“ с кодеин. Включете система в здравата и ръка. Влейте литър затоплен физиологичен разтвор.

— А раната? — попита другата жена.

— Ще я дезинфекцираме, после ще я тампонираме и ще превържем рамото, а ръката ще обездвижим с шина.

— Да, ходжа.

Повдигнаха Сафиа да седне. Третата жена сипа в чаша горещ чай и я подаде на Кара.

— Помогни й да я изпие. Ще й даде сила. Кара се подчини и пое чашата с две ръце. — И ти си пийни — обърна се старицата към нея. — Да ти прочисти главата.

— Съмнявам се, че това нещо е достатъчно силно.

— Тук съмненията не са ти от полза.

Кара отпи от чая, изкриви лице и поднесе чашата към Сафиа.

— Пийни си. Изглеждаш ужасно.

Сафиа я остави да сипе няколко глътки между устните й. Топлата течност потече към студената яма на стомаха й. Пийна още малко. Подадоха и две таблетки.

— За болката — прошепна най-младата от трите жени. Приличаха си като сестри, с по няколко години разлика във възрастта.

— Изпий ги, Сафи — каза и Кара. — Или аз ще ги изпия. Сафиа отвори уста и преглътна хапчетата с чая.

— А сега легни, за да се погрижим за раната — каза ходжата.

Сафиа се отпусна върху одеялата. Вече не и беше толкова студено.

Ходжата бавно седна до нея, движеше се с грация, която не съответстваше на годините й. Сложи бастуна върху коленете си.

— Почини си, дъще. Мир теб. — Сложи ръка върху ръката на Сафиа.

Нежно, мамещо усещане я заля, прогони болката от тялото й, понесе я в бавен полет. Сафиа усети аромата на жасмин, който обвиваше пещерата.

— Кои… кои сте вие? — попита тя.

— Ние сме твоята майка, скъпа.

Сафиа се размърда в отрицание, обида. Майка и беше мъртва. А и тази жена беше твърде стара. Сигурно се беше изразила метафорично. Преди да е възразила на глас, всичко пред очите и се разми. Само няколко последни думи успяха да пробият пелената. — Всички ние. Всички сме твоята майка.

02:32

Кара гледаше как жените се грижат за Сафиа, докато приятелката и спеше на одеялата. Вкараха катетър във вената на дясната и ръка, свързан със затоплена банка физиологичен разтвор, която една от сестрите държеше високо. Другите две измиха и подсушиха раната в рамото на Сафиа — тя беше колкото малка монета. Покриха обилно мястото с антибиотична пудра, после го намазаха с йод, покриха го с памучна марля и стегнато превързаха рамото.

Сафиа трепваше при по-болезнените процедури, но без да се буди.

— Погрижете се да не вади ръката си от шината — каза накрая старицата. — И когато се събуди, да изпие още една чаша от чая.

Ходжата вдигна бастуна си, опря върха му в пода и се изправи с негова помощ. Обърна се към Кара.

— Ела. Моите дъщери ще се погрижат за сестра ти.

— Няма да я оставя. — Кара се премести по-близо до Сафиа.

— За нея ще се погрижат добре. Ела. Време е да откриеш онова, което си търсила толкова време.

— За какво говорите?

— За отговори на твоя живот. Ела или остани. За мен е без значение. — Старата жена се отдалечи, потропвайки с бастуна си. — Няма да споря с теб.

Кара погледна към Сафиа, после към старицата. Отговори на твоя живот. Изправи се бавно.

— Ако нещо се случи на… — Но всъщност не знаеше кого заплашва. По всичко личеше, че сестрите се грижат добре за приятелката й.

Кара поклати глава и тръгна след ходжата.

— Къде отиваме?

Ходжата продължи да върви, без да и обръща внимание. Ромонящият водопад и огньовете останаха зад тях, когато поеха към по-дълбоките сенки по края на пещерата.

Кара се огледа. Почти не си спомняше как се беше озовала тук. Движеше се сякаш обвита в галеща сетивата мъгла, вървеше послушно след друга възрастна жена, облечена също като тази. Двете вървяха повече от час през потънала в сенки гора до един древен сух кладенец, до който се стигаше през тесен процеп в скалата. Бяха навлезли навътре в планината по лъкатушна пътечка. Когато пристигнаха в пещерата, Кара остана до един от огньовете да чака и мъглата се вдигна от нея. В този миг главоболието, треморът и гаденето се бяха върнали като оловно одеяло. Не беше в състояние да помръдне, камо ли да открие пътя си през този лабиринт от тунели. Въпросите, които задаваше, оставаха без отговор.