Джеймс Ролинс - Пясъчна буря

Стисна ръка в юмрук. Беше се поколебала. Проклинаше себе си точно колкото и Пейнтър. Нямаше да допусне същата грешка втори път. Плъзна поглед по огромната площ асфалт и чакъл.

Дали ще дойде тук?

Беше откраднал картата и при бягството си, както и собствения й джип. Откриха го изоставен в гората на няколко мили от пътя, от складираното в него оборудване нямаше и следа.

Пейнтър разполагаше с картата. Определено щеше да дойде.

Но не и преди тя да се е подготвила за срещата им. Разполагаше с достатъчно жива сила и огнева мощ да задържи цяла армия в пустинята. Нека опита.

Втори път нямаше да се колебае.

Една фигура се появи от малка пристроена сграда близо до паркираните камиони, където се помещаваше временният и команден център. Джон Кейн тръгна към нея, левият му крак бе стегнат в шина. Спря намръщен. Лявата половина на лицето му беше запечатана с хирургическо лепило, което придаваше на чертите му синкав оттенък. Под слоя лепило белези от нокти разсичаха бузата и гърлото му, черни от йода, с който ги бяха намазали. Очите му святкаха по-ярко от обичайното под неоновото осветление. Малка доза морфин.

Отказал бе да го оставят тук.

— Почистването е приключило преди час — каза той и прибра радиостанцията си. — Всички улики са били заличени.

Тя кимна. Всички улики за участието им в престрелката при гробницата — тела, оръжия, дори останките от взривената хеликоптерна шейна.

— Някакви сведения за отряда на Кроу?

— Изчезнали са в планината. Пръснали са се. Из цялата планина има черни пътища и камилски пътеки. И почти непроходими гори в дълбоките проломи. Той и онези пясъчни плъхове са подвили опашки и са се покрили някъде.

Касандра го беше очаквала. Престрелката беше лишила отряда и от необходимата жива сила за преследване и издирване. Трябваше да се погрижат за собствените си ранени и да разчистят мястото преди местните власти да реагират на нападението. Тя се беше евакуирала още с първия хеликоптер и се беше свързала с командването на Гилдията — омаловажи хаоса и подчерта откритието за истинското местонахождение на Убар.

Тази информация и беше купила живот.

Знаеше на кого дължи това.

— А музейната кураторка? — попита тя Кейн.

— Оставих хора в планината. Все още няма следа от сигнала и.

Касандра се намръщи. Микропредавателят, който беше имплантиралата жената, имаше обхват от десет мили. Как е възможно да не са уловили още сигнала и? Може да беше някакво смущение заради планината. Или пък заради буреносната система. Е, рано или късно щяха да я открият.

Касандра си представи малката таблетка C4, вградена в предавателя. Сафиа може и да беше избягала… но така или иначе вече беше мъртва.

— Да тръгваме — каза тя.

01:31

Дофарските планини

— Добро момиче, Саф — промърмори Омаха.

Пейнтър се размърда на поста си до пътя. Какво беше открил Омаха? Беше оглеждал черния път с очилата си за нощно виждане. Юрованът беше паркиран под клоните на група дървета.

Омаха и другите се бяха скупчили зад пикапа, задната му врата бе отворена широко. Омаха и Дани се бяха навели над картата, която Пейнтър беше откраднал от гробницата.

До тях Корал преглеждаше припасите, отмъкнати от джипа на Касандра.

На слизане от гробницата бяха налетели на Клей и Дани които направо се бяха побъркали заради изчезването на Кара. Пушката и бяха намерили на пътя, но от самата Кара нямало и следа. Бяха я викали, но без успех. А с Касандра по петите им и хеликоптери във въздуха не можеха да чакат дълго Докато Пейнтър и Омаха търсеха Кара, другите бяха преместили всички припаси от джипа в пикапа, после бяха бутнали джипа по една стръмнина. Пейнтър се боеше, че Касандра може да ги проследи с помощта на GPS предавателя му, както беше направил самият той по-рано.

Освен това, тя не знаеше за юрована. Малко предимство.

Не след дълго бяха потеглили с надеждата, че Кара не е направила някаква глупост.

Сега Пейнтър крачеше по пътя, все по-недоволен от решението си. Не бяха открили труп. Къде се беше дянала Кара? Дали изчезването и имаше нещо общо с прекъснатия прием на наркотици? Той пое дълбоко дъх. Може би така беше най-добре. Далеч от тях Кара сигурно би имала по-големи шансове за оцеляване. И въпреки всичко Пейнтър продължи да крачи неспокойно.

Встрани от пътя Барак и Клей пушеха, напълно различни на ръст, вид и философия, но свързани от любовта си към тютюна. Барак познаваше планините и ги беше превел по серия от черни, разорани от коловози пътища. Караха с изключени фарове, толкова бързо, колкото позволяваше безопасността, и спираха всеки път, когато чуеха звук на хеликоптери.