Джеймс Ролинс - Пясъчна буря

Претърколи се и стана на крака. Погледът му се плъзна по покрита с шалове могила в средата. Като се придържаше покрай стената, той заобиколи гроба с пистолет в ръка и се насочи към вратата. На минаване покрай задния прозорец усети полъх на влажния бриз.

Значи оттук се е промъкнал кучият му син.

Пейнтър погледна през прозореца и улови някакво движение отвън.

От другата страна на ниския зид една камила тъкмо се обръщаше и поемаше надолу по далечния склон. Яздеше я гола жена и сякаш я насочваше само с коленете си. В ръцете си крепеше друга жена. Отпусната, неподвижна. Сафиа…

Камилата и ездачките й се скриха от погледа. Двойка леопарди скочиха върху стената откъм тъмната градина и ги последваха.

Преди да е решил дали да не тръгне след тях, Пейнтър чу шум при вратата. Обърна се приведен. Сянка препречваше изхода.

— Не сме свършили, Кроу! — извика Касандра.

Пейнтър държеше пистолета си в готовност.

Нов рев стигна до ушите му. Рев на мощен двигател, който се приближаваше.

Прозвучаха изстрели. Той позна характерния звук на автомат „Калашников“. Някой от неговите хора. Сянката на Касандра изчезна, скри се от погледа му, оттегли се.

Пейнтър притича към вратата, като стискаше пистолета в позиция за стрелба. Забеляза оставена на пода карта. Посегна и я грабна.

На двора един от джиповете подскачаше през градината, разоравайки неравни бразди. Някой стърчеше през прозорчето на покрива. Просветна насочено към небето дуло. Барак.

Пейнтър огледа остатъка от двора. Изглеждаше празен. Касандра се беше скрила — признаваше временното превъзходство на противника. Той излезе от гробницата и размаха намачканата карта.

Шофьорът на мицубишито явно го забеляза, защото джипът зави рязко. Задницата му се насочи към него. Той хлътна обратно в гробницата, за да не го ударят. Джипът наби спирачки и остърга стената. Задната врата се озова на една линия с вратата на гробницата.

Шофираше Корал.

— Качвай се! — извика Барак.

Пейнтър хвърли поглед към задния прозорец на гробницата. Сафиа…

Която и да беше онази жена, поне я отвеждаше далеч от непосредствената опасност. Засега трябваше да се задоволи и с това.

Обърна се, дръпна дръжката, метна се на задната седалка и трясна вратата след себе си.

— Давай! — извика той.

Корал включи на предна и джипът литна.

Два хеликоптера ги подгониха. Барак стреляше, а джипът летеше към отворената порта. Корал се наведе напред, взирайки се през напуканото стъкло.

Излязоха от комплекса, подскочиха над дълбок коловоз и за миг се озоваха във въздуха, после се приземиха с трясък. Гумите се завъртяха, захапаха пръстта и джипът набра скорост към пътя и прикритието на гъстата гора.

От предната седалка Омаха погледна назад към него с празни очи.

— Къде е Сафиа?

— Няма я. — Пейнтър поклати глава, без да мига. — Сафиа я няма.

4 декември, 00:18

Планините Дофар

Сафиа се събуди от тежкия сън. Падаше. Разпери ръце, разкъсвана от паника, която и беше до болка позната, като собствения и дъх. Агонизираща болка прониза рамото й.

— Успокой се, сестро — каза някой близо до ухото й. — При мен си.

Светът направи още едно шеметно завъртане и се фокусира, потънал в среднощен мрак. Седеше подпряна на една клекнала камила, която преживяше мързеливо. Някаква жена се надвеси до нея, беше провряла ръка под мишницата на здравото и рамо и я прикрепяше.

— Къде… — промълви Сафиа, но устните и сякаш бяха залепени.

Опита се да открие опора в краката си, но не успя. Спомените започваха бавно да се връщат. Битката при гробницата. Стрелба изпълни главата й. Ярки образи. Едно лице. Пейнтър. Потрепери в ръцете на жената. Какво беше станало? Къде се намираше?

Най-накрая откри в себе си достатъчно сили да стане, облягайки се тежко на камилата. Забеляза, че раненото и рамо е превързано набързо, стегнато, колкото да се намали кървенето. Болеше я при всяко движение.

Жената до нея, призрачна в мрака, изглежда беше същата, която я беше спасила, само че сега беше облечена с пустинно наметало.

— Идва помощ — прошепна тя.

— Коя сте вие? — успя да изрече Сафиа, внезапно усетила колко студена е нощта.

Намираше се в нещо като пещера, образувана от гъсти надвиснали клони. Дъждът беше спрял, но отделни капки все още се стичаха от тъмния балдахин над главата й. Палмови и тамариндови дървета се издигаха навсякъде около нея. Оплетени лиани и висящи градини от жасмин се спускаха като драперии и изпълваха въздуха с уханието си.