Джеймс Ролинс - Пясъчна буря

А имаше да пита за толкова много неща.

Впери поглед в гърба на старицата, която вървеше пред нея сега. Кои са тези жени? Какво искаха от тях двете?

Стигнаха до отвора на някакъв тунел в стената. Край входа чакаше дете със сребърна газена лампа в ръка — като онези от приказките, които потъркваш, за да призовеш духа от лампата. Мъничък пламък облизваше върха й. Момичето, на не повече от осем, беше облечено с пустинно наметало, което изглеждаше твърде голямо за него. Подгъвът се беше набрал около краката му. Ококорените му очи не се отделяха от Кара, сякаш зяпаше някакво извънземно. Но в очите му нямаше и следа от страх, само любопитство.

Ходжата кимна на детето да върви отпред.

— Тръгвай, Якут.

Детето се обърна и провлачи крака към тунела. На арабски „якут“ значеше „рубин“. За пръв път Кара чуваше тук да наричат някого по име.

Обърна се към ходжата.

— Как се казвате?

Старицата най-после я погледна. Зелени очи просветнаха ярко на пламъка на лампата.

— Наричат ме с много имена, но рожденото ми име е Лу’лу. Мисля, че на вашия език това означава „перла“.

Кара кимна.

— Всичките ви жени ли са кръстени с имена на скъпоценни камъни?

Не чу отговор, докато вървяха в мълчание след детето, но усети потвърждението на жената. В арабската традиция имена на скъпоценни камъни се даваха само на една каста.

На робите.

Защо тези жени си бяха избрали такива имена? Те със сигурност изглеждаха по-свободни от повечето арабски жени, Детето свърна в една пресечка на тунела, която веднага ги изведе в пещера от пясъчник. Беше студена, стените — влажни, проблясващи на светлината на лампата. Молитвено килимче беше постлано на пода, с подложен под него наръч слама за по-меко. От другата му страна се изправяше нисък олтар от черен камък.

Кара усети, че се смразява от страх. Защо я бяха довели тук?

Якут се приближи до олтара, мина зад него, наведе се и изчезна от погледа на Кара.

Внезапно пламъци припукаха по-ярко зад камъка. Якут беше запалила с лампата си малък наръч дърва. Кара усети миризмата на тамян и керосин от наръча, напоен за по-лесно запалване. Керосинът изгоря бързо и остана само сладкото ухание на тамян.

Когато пламъците се издигнаха по-високо, Кара отчете грешката си. Тъмният олтар не беше непрозрачен като камък, а кристален, като отломък от черен обсидиан, само че по-прозрачен. Блясъкът на пламъците прозираше през камъка.

— Ела — напевно каза Лу’лу и заведе Кара до молитвеното килимче. — Коленичи.

Изтощена от недоспиване и от малкото адреналин в организма си, Кара с благодарност се отпусна на мекото килимче.

Ходжата застана до нея.

— Това е, за което си дошла толкова отдалеч и което си търсила толкова дълго. — И посочи с бастуна си към олтара.

Кара погледна към блокчето прозрачен камък. Очите и се разшириха, когато наръчът дърва припламна по-ярко зад олтара и светлината премина през него.

Не непрозрачен камък… необработено стъкло.

Пламъци осветиха вътрешността му и очертаха сърцевината на стъкления блок. Вътре, като мушица в кехлибар, се виждаше фигура, категорично човешка, почерняла, краката свити като на ембрион, а ръцете — разперени в агония. Кара беше виждала и преди подобна фигура. В руините на Помпей. Превърнато в камък тяло, погребано и вкаменено под горещата пепел на изригналия в древността Везувий. Същата поза на мъчителна смърт.

Но най-лошото от всичко беше, че Кара знаеше защо са я довели тук, защо и показват това.

Отговорите на живота й.

Отпусна се на ръце върху килимчето, защото тялото й внезапно бе натежало. Не… Сълзи бликнаха от очите й. Знаеше кой лежи погребан в сърцевината на стъклото, съхранен в своята агония.

Вик се изтръгна от гърлото й, той изцеди от тялото и всичко — силата, зрението, надеждата, дори волята за живот, остави я празна.

— Татко…

03:12

Сафиа се събуди сред музика и топлина. Лежеше върху меко одеяло, съвсем будна, но някак не и се искаше да стане веднага. Заслуша се в тихите звуци на лютня, придружени от мекия екот на духов инструмент от тръстика, блуждаещи и самотни. Светлосенки от огньовете танцуваха по тавана над нея и рисуваха шарки по диплите от лози и цветя. Ромонът на водата добавяше контрапункт към музиката.

Знаеше къде се намира. Нямаше го бавното събуждане към настоящето, само лека замаяност от кодеина, който беше изпила. Чу гласове, които говореха тихо, от време на време и изблици на детски смях.

Седна бавно и усети рамото си да протестира сърдито. Но болката беше тъпа и дълбока, нямаше ги острите шипове отпреди. Чувстваше се необичайно спокойна и отпочинала Погледна часовника си. Беше спала малко повече от час сякаш бе спала дни наред.