Джеймс Ролинс - Пясъчна буря

Кара наруши мълчанието.

— Какво става, когато насочите таланта си навътре?

— Най-великата благословия — повтори Лу’лу с копнеж в гласа. — Зачеваме дете. Дете, което не е посято от мъж.

Кара и Сафиа се спогледаха с недоумение.

— Девствено раждане… — прошепна Кара.

Също като при Дева Мария. Мислите се блъскаха в главата на Сафиа. Затова ли първият ключ, желязното сърце, е бил скрит в гробницата на бащата на Девата? Нещо като признание. От една девица на друга.

Лу’лу продължи:

— Но децата, които раждаме, не са като другите. Детето на нашето тяло е нашето тяло, родено да продължи линията.

Сафиа поклати глава.

— Какво имаш предвид?

Лу’лу вдигна тоягата си и посочи с нея напред и назад, сякаш да обхване целия клан.

— Ние всички сме една и съща жена. Ако го кажем със съвременни термини, ние сме генетично идентични. Най-голямата от всички благословии е талантът да запазим чиста кръвната си линия, да произведем ново поколение от собствената си утроба.

— Клонинги — каза Кара.

— Не — възрази Сафиа. Тя разбираше какво се опитва да опише ходжата. Подобен репродуктивен процес се среща при някои насекоми и животни, най-известни сред които са пчелите.

— Партеногенеза — каза тя на глас. Кара изглежда се обърка.

— Това е форма на репродуциране — женската може да произведе яйцеклетка с нормално ядро, съдържащо собствения й генетичен код, която след това се развива и роденото е идентичен генетичен дубликат на майката.

Сафиа плъзна поглед напред и назад по тунела. Всички тези жени…

По някакъв начин телепатичната дарба на тези жени им позволяваше да се възпроизвеждат, запазвайки изцяло генетичния си код. Безполово размножаване. Спомни си един от преподавателите си по биология в Оксфорд, който веднъж им бе споменал, че половото размножаване е в някаква степен неестествено за телата ни. Че нормално всяка клетка в тялото се дели и произвежда свой точен дубликат. Само половите клетки в яйчниците и тестисите при деленето си произвеждат клетки, които носят само половината от оригиналния генетичен код — яйцеклетки при жените, сперматозоиди при мъжете, — и така става възможно смесването на генетичния материал. Но ако една жена може по някакъв начин, чрез усилие на волята си, да спре клетъчното деление в неоплодената си яйцеклетка, поколението и би било точен дубликат на майката…

Майката…

Гърлото и се стегна. Тя спря и се вгледа в лицата около себе си. Ако казаното от Лу’лу беше вярно, ако майка и е била от този клан, значи навсякъде около Сафиа вървяха нейни копия. Виждаше я във всичките й възможни въплъщения — от новородено бебе, което сучеше от гърдата на майката, после малкото момиченце, което вървеше ръка за ръка с по-голямата си сестра, до старицата край себе си. Всички те бяха нейната майка.

Сега вече Сафиа разбра тайнствените думи, които ходжата и беше казала по-рано. „Всички ние. Всички ние сме твоята майка.“ Не беше метафора. Беше факт.

Преди Сафиа да е успяла да помръдне или да каже нещо, две жени ги подминаха. Едната носеше сребърния куфар с желязното сърце. Другата държеше желязното копие с бюста на Савската царица. Погледът на Сафиа се плъзна по железните черти на статуята. Лицето на царицата. Лицето на всички тези жени.

Внезапно просветление я връхлетя и почти я ослепи. Наложи се да се облегне на стената на тунела.

— Савската царица… Лу’лу кимна.

— Тя е първата и последната. Тя е всички нас.

Нещо, казано по-рано от ходжата, проехтя в главата на Сафиа — „Ние сме Савската царица“.

Сафиа гледаше фигурите с дълги плащове, които се точеха покрай нея. Тези жени се бяха размножавали безполово от праисторически времена, възпроизвеждайки генетичния код на една-единствена жена, първата, родила дете по този начин, първата възпроизвела себе си.

Биликис, Савската царица.

Впери поглед в лицето на Лу’лу, в зелените очи на отдавна мъртвата царица. Миналото, оживяло в настоящето. Първата и последната.

Как беше възможно това?

Вик прозвуча откъм началото на колоната.

— Пресекли сме планините — каза ходжата. — Хайде. Портите на Убар ни чакат.

07:33

Пейнтър заслони очи, местейки поглед от заседналия пикап към изгряващото слънце и стените от пясък навсякъде около тях. Не можеха да посрещнат бурята тук. Представи си как тези чудовищни дюни се изсипват отгоре им като приливни вълни върху скала.

Трябваше да се махнат.

Допреди няколко минути Пикапът се клатушкаше по един участък равен пясък, захапвайки ръбовете на дюните като дъска за сърф. Чакълените „улици“, по които се движеха окончателно бяха изчезнали и не им оставаше друго, освен да си пробиват път през спечения пясък.