Джеймс Ролинс - Пясъчна буря

Камили и хора се пръснаха във всички посоки.

Омаха гневно стисна юмрук. Кучката ги е очаквала. Беше си подсигурила подкрепление в засада. Как беше разбрала?

Корал и Барак се появиха от двете му страни.

— Пейнтър ще има нужда от помощ — изсъска Корал. — Вече не може да стигне до третия джип. Мястото е твърде открито.

Омаха погледна нагоре към паркинга, който се беше превърнал в кървава баня от трупове на хора и камили. Откъм гората мъжете на шейха стреляха към хеликоптерите и не им даваха да се снижат. Но те продължиха зигзагообразния си патрулиращ полет над комплекса.

Целият план беше отишъл по дяволите.

Но Сафиа беше някъде там, горе. Този път Омаха нямаше да я изостави.

Корал извади пистолета си.

— Отивам.

Омаха стисна ръката й. Мускулите и бяха като стоманена въжета. Той я стискаше здраво, в знак че няма място за спорове.

— Този път отиваме всички.

20:35

Кара гледаше калашника в скута си. Пръстите и се тресяха неконтролируемо върху приклада и и беше невъзможно да се концентрира. Усещаше очите си несъразмерно големи за главата, чувство, което вещаеше мигренозен пристъп, стомахът и се надигаше в призиви за повръщане.

Мечтаеше си за едно малко оранжево хапче.

До нея Клей се мъчеше да запали двигателя. Завъртя отново ключа, но той сякаш се беше заклещил. Дани седеше на задната седалка, въоръжен само с един пистолет.

Експлозията беше осветила хълмовете на север като изгряващо слънце. Сигналът на Пейнтър. Над двете долини екливите откоси картечна стрелба звучаха като фойерверки.

— Шибан боклук! — изпсува Клей и удари с ръка по волана.

— Задавил си го — троснато рече Дани.

Кара гледаше през прозореца. Червеникавият блясък на север още се виждаше. Бяха започнали. Ако всичко е минало добре, другите всеки момент щяха да се появят с един от джиповете на похитителите. Остатъкът от групата щеше да се пръсне сред хълмовете. Мъжете от Байт Катир знаеха много пътечки през гористата планина.

Но я глождеше усещането, че нещо не е наред.

Може да бяха само шиповете в главата й. Ставаха все по-остри с всяко вдишване. Болка се стрелна зад очите й. Дори светлината от таблото й се струваше прекалено ярка.

— Ще изтощиш акумулатора — предупреди Дани, когато Клей се опита отново да запали. — Дай му почивка. Пет минути най-малко.

Жужене изпълни черепа на Кара, сякаш тялото и беше антена на радио, което улавя само статичен шум. Трябваше да направи нещо. Не можеше повече да седи така. Дръпна дръжката и едва не изпадна през вратата.

— Какво правиш? — уплашено извика Клей.

Тя не отговори. Стъпи на пътя. Бяха паркирали пикапа под клоните на едно тамариндово дърво. Тя излезе на открито и се отдалечи на известно разстояние нагоре по пътя, така че да не се вижда от пикапа.

Престрелката продължаваше.

Кара не и обърна внимание, насочила мислите си към нещо, което беше по-близо.

Стара жена стоеше на пътя с лице към нея, сякаш я чакаше. Беше облечена с дълго пустинно наметало, лицето и бе скрито зад черен воал. В костеливите си пръсти държеше тояга от чепато дърво, гладка и лъскава от дългата употреба.

Главата на Кара пулсираше. После статичният шум най-после заглъхна, когато радиото попадна на вярната станция. Болката и гаденето изчезнаха. За миг се почувства в безтегловност, освободена.

Жената просто я гледаше.

Безчувственост изпълни цялото тяло на Кара. Тя не оказа съпротива. Пушката падна от безжизнените и пръсти.

— Тя ще има нужда от теб — най-накрая каза жената и й обърна гръб.

Кара тръгна след нея, движеше се като насън.

Назад при тамариндовото дърво двигателят на пикапа изръмжа и замлъкна.

Кара продължи да върви надолу към обраслата с дървета долина, пътят остана зад нея. Тя не се възпротиви, дори и да беше способна на съпротива.

Знаеше кой се нуждае от нея.

20:36

Бяха блъснали Сафиа на колене, с ръце на върха на главата. Касандра клечеше до нея с пистолет до основата на тила и, другият бе насочен към входа. И двете бяха с лице към входа, застинали напрегнато в дъното на помещението. Гробната могила беше между тях и отворената врата.

Веднага след експлозията Касандра беше изключила светлините и беше пратила Кейн през един прозорец на задната стена. Да заобиколи. Да открие Пейнтър.

Сафиа преплете пръсти и ги стисна. Наистина ли беше вярно? Възможно ли бе Пейнтър да е още жив, да е някъде отвън? Дали и другите бяха оцелели? Очите й плувнаха в сълзи. Каквото и да ставаше, поне не беше сама. Пейнтър беше някъде отвън.