Клайв Къслър - Тихоокеански водовъртеж

— В случая се явявам само като разносвач — отвърна Пит. — Намерих това днес следобед, докато правех слънчеви бани на плажа.

— Виж ти! Поласкан съм — каза Хънтър важно. — Защо избрахте мен?

Пит огледа другите трима мъже и остави на масата цилиндъра, все още увит с плажната бамбукова рогозка.

— Вътре има някакви документи. На последния лист е изписано и име.

В очите на Хънтър проблеснаха искри на любопитство.

— Къде точно го намерихте?

— Близо до най-крайната точка на нос Каена.

Денвър се наведе по-близо до пакета.

— Бил е изхвърлен на брега ли?

Пит поклати глава.

— Не, аз доплувах до него отвъд прибоя и го взех.

Денвър изглеждаше озадачен.

— Плували сте отвъд прибоя на нос Каена? Не мислех, че е възможно.

Хънтър изгледа проницателно Пит.

— Може ли да видя какво има вътре?

Пит кимна и извади цилиндъра от калъфа, без да се притесни от влажните песъчинки, които се поръсиха върху масата. После му го подаде.

— Жълтият цвят привлече погледа ми.

Хънтър взе цилиндъра и го вдигна, за да го покаже на останалите.

— Разпознахте ли го, господа?

Мъжете кимнаха.

— Явно, че никога не сте служили на подводница, господин Пит. Иначе щяхте да знаете как изглежда една капсула за съобщения. — Хънтър остави цилиндъра на масата. — Когато някоя подводница иска да остане под вода и да поддържа връзка с надводен кораб, който я следва в килватера й, съобщението се поставя в такава алуминиева капсула — докато говореше, той внимателно свали жълтия пластмасов калъф. — След това капсулата, заедно със закрепен към нея маркер с червена боя, се изхвърля през корпуса на подводницата посредством пневматична тръба. Когато капсулата стигне до повърхността, боята бива изпусната от маркера и оцветява няколко хиляди квадратни метра водна площ, за да бъде забелязана от плаващия зад подводницата кораб.

— Фината резба на капачката — вметна бавно Пит — е направена машинно, за да не допусне теч под огромното налягане.

Хънтър изгледа питащо Пит.

— Прочетохте ли съдържанието?

— Да — кимна Пит.

Нито Боланд, нито Синана, нито Денвър доловиха болката и отчаянието, което изпълни очите на Хънтър.

— Ще ни опишете ли какво сте видели? — попита Хънтър, знаейки с ужасяваща сигурност какъв ще бъде отговорът.

Изминаха няколко секунди, в които на Пит мислено му се прииска никога да не беше виждал проклетата капсула. Още едно последно изречение и щеше да се махне от тази потискаща атмосфера. Пое си дълбоко въздух и заговори бавно:

— Вътре ще намерите бележка, адресирана до вас, адмирале, както и двайсет и шест страници, откъснати от корабния дневник на ядрената подводница „Старбък“.

Следващите редове представляват извлечение от бележките на командир Дюпри, придружено с разсъжденията върху тях на адмирал Хънтър:

Няма никакво обяснение за ада през последните пет дни. Единствено аз съм отговорен за промяната на курса, който доведе кораба и екипажа ми до един, както безспорно изглежда, необикновен и безбожен край. Извън това аз мога само да опиша, доколкото съм в състояние, обстоятелствата, причинили бедствието, защото умът ми не функционира както трябва.

Фактът, че Дюпри не е бил в състояние да командва умствените си способности, е удивителна изповед на човек, чиято репутация беше изградена върху ум, наподобяващ изчислителна машина.

На 14 юни в 20:40 часа ние навлязохме в гъст облак мъгла. Малко след това, докато морското дъно се намираше едва на десет фатома 1 1 Фатом — мярка за дължина, равна на 182 см. — Б.р. под кила ни, експлозия разкъса носовата ни част и бучащ порой вода нахлу в предния торпеден отсек, заливайки го почти мигновено.

Командирът не разкрива, ако е знаел, дали експлозията е дошла отвътре или отвън корпуса на „Старбък“.

От целия екипаж двайсет и шестима имаха късмета да загинат в порядъка на секунди. Надявахме се, че тримата, намиращи се на командния мостик: лейтенант Картър, матрос Фарис и Метфорд са успели да скочат преди подводницата да потъне. Трагичните събития доказаха противното.

Ако, както посочва Дюпри, „Старбък“ е плавала на повърхността, изглежда странно, че Картър, Фарис и Метфорд не са могли да скочат от мостика и да се гмурнат надолу за по-малко от трийсет секунди. Немислимо е Дюпри да е затворил люковете и да е оставил хората в ръцете на съдбата. Немислимо е също, че не е имало време да бъдат спасени — едва ли „Старбък“ е потънала като камък.