Клайв Къслър - Средиземноморският храст

Той се обърна към Пит.

— Губим си времето, а то е пари. Гън сигурно вече е припаднал от притеснение, питайки се какво ли се е случило с неговите научни работници.

— И ще е напълно прав. — Гласът беше на Найт, който бе излязъл от трюма и се усмихваше плахо. — Напоследък рядко се среща висок интелект.

— Ох, ти ли си, дървен философ такъв! — изпъшка Джордино. — Е, какво откри науката?

Въпреки болките в крака си, Пит избухна в смях.

— Може би ще прихванеш част от интелекта на Найт, докато придружаваш него и другите дървени философи до „Първи опит“. Ще те държа отговорен за благополучното им качване на борда.

— И това ми било признателност! — въздъхна тежко Джордино. — След всичко, което направих за теб.

— По-добре е първо да дадеш, а после да вземеш — опита да го утеши Пит. — Хайде, да те няма! И ако смяташ да плуваш през подводните тунели, ще трябва и ти, и другите да си вземете водолазните принадлежности от дъното.

Удсън се измъкна от трюма и тръгна към Пит.

— Може би ще е добре да остана с вас, майоре, заради крака ви.

— Не, благодаря — отвърна Пит, леко изненадан от искрената загриженост в погледа на иначе безизразното лице на Удсън. — Добре съм. Зак ще ме закара в някоя болница, пълна със сладострастни медицински сестри, нали, Зак?

— Съжалявам — усмихна се инспекторът, — но на острова единствено базовата болница в Брейди Фийлд разполага със сносни средства за запушване на дупки от куршуми.

Мъжете с носилката дойдоха и веднага настаниха Пит на нея.

— О! — възкликна Пит. — Поне ще пътувам в първа класа — и се надигна. — По дяволите! Щях да забравя. Къде е Спенсър?

— Тук съм, майоре. — Червенобрадият морски биолог пристъпи напред иззад Удсън. — Какво мога да направя за вас?

— Предайте моите поздравления на командир Гън и му връчете един подарък от мен.

Спенсър леко пребледня, като видя в какво състояние е кракът на Пит.

— Считайте го за сторено.

Пит се обърна на едната си страна и се подпря на лакът.

— Във външната пещера на дълбочина шест метра има няколко малки пукнатини в основата на северната стена. Едната е запушена с плосък камък. Ако още не е успял да се измъкне, ще намерите вътре един Тийзър.

— Тийзър? — възкликна от изненада Спенсър. — Сериозно ли говорите, майоре?

— Аз ли няма да позная един Тийзър, като го видя! — пошегува се Пит. — Само внимавайте да не го изпуснете.

Спенсър подсвирна дълго с уста.

— Добре че сте го разпознали. Вече си мислех, че такова създание не съществува. — Той млъкна и потъна в мисли. — Господи, няма да посмея да го пробода с харпуна. Ех, да имах рибарска мрежа!

— Има само един начин да се улови един Тийзър — отвърна захилен Пит. — Да го сграбчиш за перката.

Болката му бе отминала. Пит имаше чувството, че кракът му вече не е част от него. Лъчите на прожекторите се събраха в едно размазано петно и пареха очите му. Всичко наоколо забави ритъм, гласовете започнаха да заглъхват. После мъжете го вдигнаха на носилката и закрачиха така, сякаш газеха в лепило. Той повдигна глава за последен път този ден.

— Зак, още една молба. — Гласът на Пит бе спаднал до шепот. — Как е истинското име на жената?

Зак го погледна и се усмихна с очи.

— Ейми.

— Ейми… — повтори Пит. — Не съм познавал жена на име Ейми досега. — Той се отпусна в носилката и затвори очи. Последното нещо, което запомни, преди мекото було на мрака да го обгърне, беше звукът на един-единствен изстрел, който долетя някъде от дълбините на лабиринта.

Небето, същински блестящ син таван, се простираше, докъдето поглед стигаше. Летният въздух беше горещ и пропит с невидима влага, подсилена от жарките вълни от яркото слънце. В ослепителното сияние високите бели здания се издигаха като малки издялани планини и отразяваха жегата в черната асфалтова настилка. Автомобилното движение беше натоварено, забързани чиновници в обедна почивка изпълваха тротоарите. Пит избута настрани широката стъклена врата и накуцвайки, влезе в прохладното от климатичната инсталация фоайе на Управлението за борба срещу наркотиците.

За ерген, помисли си той, едно от най-прекрасните неща във Вашингтон е изобилието от млади жени. Те са най-различни по ръст, възраст и нрав и се срещат като рояци бъбриви скакалци във всяко държавно учреждение в града, където карат жадните мъже да изпитват чувства, сходни с тези на дете, прехласващо се в магазин за захарни изделия. Пит подбра най-чаровната си и нехайна усмивка и я предложи на три кикотещи се секретарки, които излизаха от асансьора. Те отвърнаха на усмивката му, като я придружиха с онази смесица от любопитство и престорена скромност в погледа, която жените са склонни да си позволят за непознат мъж, и продължиха по пътя си, хвърляйки му крадешком погледи през рамо.